— Е, шефе — казах аз, — благодаря ти. — И затворих.
Един от десет. След малко Съмър щеше да донесе двайсет и осем здравни картона. Девет десети от тях щяха да бъдат на мъже, твърде ниски, за да ги броим. В най-добрия случай щеше да ни се наложи да разследваме само двама. В най-лошия трима. Двама или трима — това беше много по-добре от деветстотин седемдесет и трима. Напредвахме. Погледнах часовника. Осем и половина. Усмихнах се. Животът е гаден, Уилард, помислих си.
Животът е гаден, спор няма, само че гадостите се случваха все на нас, не на Уилард. Теорията на вероятностите ни погоди номер и независимо от всякакви статистики и усреднени величини всичките двайсет и осем картона, които донесе Съмър, се оказаха на ниски мъже. Най-висок измежду тях беше някакъв тип с ръст метър и осемдесет и два, с който човек може само условно да мине за висок. На всичко отгоре тежеше седемдесет и два килограма. И беше военен капелан.
Като дете бях живял един месец с родителите си в някакво бунгало извън базата, вече не помня къде. Нямахме маса за хранене. Майка ми се обади на някого и ни докараха една, разглобена и опакована с картон. Опитах се да й помогна да я сглоби. Всички части бяха налице. Ламиниран плот с четири хромирани крака и четири големи стоманени болта. Поставихме всичко на пода в малката трапезария. Но масата за нищо на света не искаше да се сглоби. Просто отказваше. Беше с някаква шантава конструкция. Частите не си пасваха. Коленичихме с мама на пода сред прахоляка и умрелите хлебарки. Гладкият хром беше студен. Ръбовете на плота бяха остри и грапави в четирите ъгъла. Масата не щеше и не щеше да се сглоби. Върна се Джо, опита се и не успя. Баща ми също не успя. Цял месец се хранихме прави в кухнята. Когато стана време да се изнасяме, още не бяхме сглобили масата. И сега изведнъж се почувствах така, сякаш отново се борех с нея. Нищо не пасваше. На пръв поглед всичко изглеждаше наред, но после се измяташе и не искаше да се сглоби.
— Лостът не е дошъл сам в базата — каза Съмър. — Някой от двайсет и осемте го е внесъл. Няма друг начин да се озове тук.
Не казах нищо.
— Искаш ли вечеря? — попита тя.
— Когато съм гладен, мисля по-добре.
— Не ни останаха много неща за обмисляне.
Кимнах. Събрах на купчинка двайсет и осемте здравни картона и ги оставих на бюрото. Най-отгоре сложих листа на Съмър с трийсет и трите имена. Трийсет и трима, от които бях извадил Карбоун, който нямаше как да е внесъл лоста, за да се самоубие с него. И патоанатомът, който не приличаше на убиец, беше дребен и нямаше силен замах. Също и Васел и Кумър, и техният шофьор Маршъл, които имаха желязно алиби. Васел и Кумър се бяха тъпкали с храна в столовата, а Маршъл не се бе появявал в базата онази вечер.
— Всъщност Маршъл защо го е нямало? — запитах.
Съмър кимна.
— Този въпрос не престава да ме тормози — каза тя. — Сякаш Васел и Кумър са имали да крият нещо от него.
— Те само са вечеряли.
— Но Маршъл сигурно е бил с тях на погребението на Креймър. Следователно те може изрично да са му казали да не ги кара този ден. Нещо като заповед да слезе от колата и да си остане вкъщи.
Кимнах още веднъж. Представих си дългата опашка от черни лимузини на военното гробище „Арлингтън“ под оловното януарско небе. Представих си церемонията, сгъването на знамето, салютите на почетния взвод. Нижещата се обратно към колите процесия от гологлави мъже с вдигнати яки на палтата, за да се предпазят от студа, а може би и от прехвърчащ сняг. Представих си как Маршъл чинно държи задните врати на колата — първо на Васел, после и на Кумър. Сигурно ги беше закарал до Пентагона, там бе слязъл, а Кумър бе седнал зад волана.
— Трябва да говорим с него — казах аз. — Да разберем точно какво са му казали. Каква причина са му изложили. Може би се е почувствал неловко. За амбициозен младеж като него едва ли е било приятно да го пренебрегнат така.
Вдигнах слушалката и поръчах на моята сержантка да открие телефонния номер на майор Маршъл. Обясних й, че е от щаба на XII корпус, базиран във Вашингтон. Тя каза, че след малко ще ми звънне. Двамата със Съмър зачакахме. Седях и замислено гледах картата на стената. Казах си, че е редно да извадим кабарчето от Кълъмбия. То само изкривяваше картината. Очевидно Брубейкър не беше убит там. А някъде другаде. На север, на юг, на изток, на запад от Кълъмбия.
— Смяташ ли да се обадиш на Уилард? — запита ме Съмър.
— Може би — казах аз. — Вероятно утре.
— Не преди полунощ, както е наредил?
— Не искам да му доставям тази радост.
— Рисковано е.