Обявиха качването на борда трийсет минути преди времето за излитане. Заточихме се в индийска нишка по пистата и по спуснатата рампа се изкачихме в търбуха на самолета. В централния отсек имаше дълга редица палети с товар. Насядахме върху сгъваеми седалки, с гръб към стените на корпуса. Помислих си, че първокласният салон на „Ер Франс“ е за предпочитане. В транспортния корпус няма стюардеси и не се сервира кафе.
Излетяхме с малко закъснение, като отначало се насочихме на запад срещу вятъра. Над Вашингтон направихме бавен завой на 180 градуса и поехме право на изток. Усещах с тялото си движението на самолета. Нямаше прозорци, но знаех, че сме над града. Някъде там беше Джо и спеше.
С набирането на височина стените на корпуса изстинаха ужасно и всички се наведохме напред, подпрели лакти на колене. Шумът не ни позволяваше да говорим. Седях, вперил очи в палета с танкови боеприпаси пред себе си, докато погледът ми се замъгли и отново заспах. Бях в крайно неудобна поза, но едно от предимствата на военната служба е, че човек се научава да спи навсякъде. Докато стигнем, се будих поне десетина пъти, като през повечето време бях в състояние на полусън. Ревът на двигателите и свистенето на въздушната струя покрай корпуса ми действаха приспивно. В крайна сметка успях да си почина. Не като в легло, но все пак.
Бяхме във въздуха почти осем часа, когато самолетът започна да се снишава. На борда нямаше радиоуредба, затова минахме без ободрителните обяснения на пилота. Просто в един момент ревът на моторите се понижи с една степен, корпусът се наведе напред, а ушите ни започнаха да заглъхват. Пътниците около мен наставаха и започнаха да се протягат. Съмър седеше облегната на един сандък с боеприпаси и триеше очи като котка. Изглеждаше доста добре. Косата й беше късо подстригана и не се бе разрошила, а очите й блестяха. Видът й издаваше упорита решимост, сякаш знаеше, че я чака позор или слава, но още не беше сигурна кое от двете.
Всички отново насядахме и затегнахме коланите, готови за кацане. Колелата допряха пистата, двигателите обърнаха тягата с вой, спирачките се задействаха с всичка сила. Палетите се люшнаха напред, изопвайки докрай привързващите каиши. После ревът на двигателите спадна до глухо боботене и известно време се плъзгахме по пистата, докато накрая спряхме. Рампата се спусна и през отвора се показа вечерен здрач. В Германия беше пет следобед, шест часа напред спрямо Източното крайбрежие, един час пред Гринуич. Умирах от глад. След онзи сандвич в Сперивил предния ден не бях хапвал нищо. Двамата със Съмър се изправихме, вдигнахме чантите си и се наредихме на опашката за слизане. Полека-лека се спуснахме по рампата и се озовахме на пистата. Времето беше мрачно и студено. Кажи-речи, като в Северна Каролина.
Взехме един от автобусите за военнослужещи, който ни откара до гражданския терминал на франкфуртското летище. Нататък трябваше да се оправяме сами. Някои от останалите пътници си бяха уредили посрещане и транспорт, но не и ние. Затова се наредихме на опашката за таксита, състояща се главно от цивилни. Запристъпвахме напред, крачка по крачка. Когато ни дойде редът, подадохме на шофьора един ваучер и му казахме да ни откара до базата на XII корпус. Той с радост изпълни желанието ни. Нашият ваучер можеше да се размени срещу долари във всяка американска военна база, а и на връщане сигурно нямаше да се движи празен. Като нищо щеше да качи двама-трима танкисти, решили да прекарат нощта във франкфуртските заведения. Като много други германци през последните четири и половина десетилетия си изкарваше хляба покрай американската армия. Колата му беше мерцедес.
Пътувахме трийсет минути. Все на изток, през предградия, които по нищо не се отличаваха от много други населени места в Германия. Огромни пространства, застроени някъде през петдесетте години с почти еднакви жълтеникави сгради. Улиците на новите квартали се виеха в плавни дъги, ориентирани в посока изток-запад, следвайки пътя на ятата бомбардировачи. Нито една държава в света не бе губила война така, както Германия. Подобно на много други, и аз бях виждал снимки от 1945 година. Думата поражение не беше достатъчно силна, за да изрази станалото. Страшният съд прилягаше може би по-добре. Цялата страна е била стрита на прах от силата на ответния удар. Следите щяха да останат за вечни времена в архитектурата. И под нея. Всеки път, когато телефонната компания копаеше за полагане на подземни кабели, излизаха черепи и кости, разбити порцеланови сервизи, ръждясали вериги от танкове. Всеки път, когато се правеше първа копка за нова сграда, до багера заставаше свещеник, за да прочете молитва за погребаните отдолу. Аз съм роден в Берлин и прекарах детството си, заобиколен от американци, а също и от десетки квадратни километри криво-ляво закърпена, опустошена земя. Те започнаха всичко, казвахме ние.