— Искам да се срещна с командващия военната полиция в базата — казах аз. — Дали е още в кабинета си?
Войникът вдигна телефона и скоро получи отговор. Посочи ни едно широко стълбище, което водеше към горния етаж.
— Горе, вдясно — каза той.
Качихме се по стълбите и свихме вдясно. Тръгнахме по дълъг коридор с много врати от двете страни. Бяха от масивно дърво, с прозорчета от релефно стъкло. Намерихме вратата, която ни трябваше, и влязохме. В предната стаичка имаше бюро, а зад него сержант. Самата стаичка беше почти идентична с тази на моята сержантка в Бърд. Същата боя, същият под, същата мебелировка, същата температура и миризма. Същото кафе в същата стандартна машина. Самият сержант приличаше на много други сержанти, които бях виждал. Спокоен, делови, невъзмутим, готов да повярва, че той единствен върти службата — което може би беше и вярно. Когато влязохме, той вдигна глава и ни огледа. Нужна му бе около половин секунда, за да реши кои сме и какво искаме.
— Предполагам, че търсите майора — рече той.
Кимнах. Сержантът вдигна телефона и позвъни във вътрешния кабинет.
— Влизайте направо — каза той.
Влязохме и вътре видях друго бюро, а зад него — един тип на име Суон. Познавах го добре. Последния път се видяхме във Филипините преди три месеца, когато го бяха назначили там уж за цяла година.
— Не ми казвай, че си тук от двайсет и девети декември — казах вместо поздрав аз.
— Замръзнаха ми мартинките — отвърна той. — Бях облечен като за екватора; тия некадърници три дни не можаха да ми намерят зимна униформа.
Последното не ме изненада. Суон беше нисък и разплут, почти квадратен. Предполагам, че в скалата на интендантството щеше да фигурира като напълно отделна категория.
— Комендантът тук ли е? — запитах.
Той поклати глава.
— В командировка.
— Гарбър ли подписа заповедта ти?
— Така се твърди.
— Разбираш ли нещо?
— Нищичко.
— Аз също.
Той вдигна рамене. Какво друго да очакваш?
— Това е лейтенант Съмър — представих я аз.
— От Сто и десета специална част ли е?
Съмър поклати глава.
— Но иначе си я бива — казах аз.
Суон протегна късата си дебела ръка през бюрото и двамата се здрависаха.
— Търся един тип на име Маршъл — казах аз. — Майор. Бил в щаба на Дванайсети корпус.
— Да не е загазил?
— Друг е загазил. Надявам се, че Маршъл ще ми помогне да разбера кой. Ти познаваш ли го?
— Не съм чувал за него — каза Суон. — Отскоро съм тук.
— Знам — казах аз. — От двайсет и девети декември.
Той се усмихна, отново вдигна рамене, този път извинително, и посегна към телефона. Каза на сержанта да намери Маршъл и да го уведоми, че искам да го видя в удобен за него момент. Докато траеше разговорът, аз се озърнах. Кабинетът на Суон изглеждаше също така временен и чужд, както моят във Форт Бърд. Със същия часовник на стената. Електронен, без стрелка за секундите. Не тиктакаше. И в момента показваше шест и десет.
— Нещо ново покрай теб? — попитах аз.
— Нищо особено — отвърна Суон. — Някакъв пилот на хеликоптер отишъл на пазар в Хайделберг и го сгазила кола. И това с Креймър, разбира се. Убийството му доста поразбърка нещата тук.
— Кой се гласи за негов заместник?
— Васел, предполагам.
— Запознах се с него — казах аз. — Не ме впечатли особено.
— Убийството на Креймър е лош знак. Задават се промени. Да можеше да ги чуеш тукашните как си говорят! Много са омърлушени.
— Статуквото не може да се запази — казах аз. — Само това се чува навсякъде.
Телефонът иззвъня. Суон го вдигна, слуша около минута и затвори.
— Маршъл не е в базата — каза той. — Бил на нощни маневри. Щял да се върне сутринта.
Съмър ме погледна. Вдигнах рамене.
— Каня ви на вечеря — каза Суон. — Чувствам се самотен тук сред кавалерията. След час в офицерския клуб, става ли?
Понесохме багажа си към общежитието и намерихме определените ни стаи. Моята доста приличаше на онази, в която бе умрял Креймър, само дето беше по-чиста. Иначе по нищо не се различаваше от стандартна стая в американски мотел. Може би някоя хотелска верига навремето бе спечелила търга за държавната поръчка. След което бяха докарали със самолет цялата мебелировка — от леглата, та чак до закачалките за кърпи и тоалетните чинии.
Избръснах се, взех си душ и се преоблякох в чиста униформа. Петнайсет минути преди да изтече даденият ни от Суон час, почуках на вратата на Съмър. Тя отвори. Изглеждаше свежа и изкъпана. Стаята й приличаше досущ на моята, само че вече миришеше на жена. Въздухът ухаеше на хубав парфюм.