Бързо намерихме офицерския клуб. Заемаше половината от приземния етаж на едно от крилата към главната сграда. Беше просторно помещение с високи тавани и сложни гипсови орнаменти. Състоеше се от фоайе, бар и столова. Открихме Суон в бара. Беше в компанията на някакъв подполковник в парадна униформа, с отличителни знаци на пехотата върху ревера. Беше малко неочаквано да видим пехотинец в база на бронетанковите войски. На табелката с името му пишеше Саймън. Стори ми се, че се готви да вечеря с нас. Саймън ни се представи. Бил от пехотата, офицер за връзка при XII корпус. В базата на пехотата в Хайделберг имало друг като него, но от танкистите.
— Отдавна ли сте тук? — запитах го.
— От две години — каза той, което ме зарадва. Трябваше ми информация, а от Суон можеше да се научи толкова, колкото от мен за Форт Бърд. После си казах, че Саймън не случайно е поканен на нашата маса. Суон се беше досетил какво ми трябва и се бе заел да ми го достави, без да съм го молил. Такъв си беше той.
— Приятно ми е да се запознаем, подполковник — казах аз и кимнах на Суон, за да му благодаря. Изпихме по една-две студени американски бири от високи запотени чаши и после се преместихме в столовата. Суон беше запазил места. Келнерът ни поведе към една от ъгловите маси. Седнах на място, от което да наблюдавам цялото помещение. Наоколо не се виждаше нито една позната физиономия. Васел го нямаше, също и Кумър.
Менюто беше стандартно. Можеше да се намираме във всеки друг офицерски клуб по света. Целта на тези заведения не е да запознават военнослужещите с особеностите на местната кухня. Напротив, те са предназначени да ги накарат да се почувстват у дома си. Имаше избор между риба и пържола. Рибата може и да беше европейска, но месото за пържолата със сигурност беше докарано през океана. Някой политик от животновъдните щати бе уредил за избирателите си изгодна сделка с Пентагона.
Отначало поговорихме на злободневни теми. Пооплакахме се от заплатите и осигуровките, заговорихме за общи познати. Стана дума и за „Справедлива кауза“ и Панама. Подполковник Саймън ни каза, че преди два дни ходил в Берлин и си взел отломка от стената като сувенир. Смятал да я монтира в плексигласов куб. И да го предава на деца и внуци като семейна реликва.
— Познавате ли майор Маршъл? — запитах го аз.
— Сравнително добре — отвърна той.
— Кой е той всъщност? — запитах.
— Това официален разговор ли е?
— Всъщност не.
— Майор Маршъл е човек, който чертае планове. Или поточно стратегии. Човек на дългосрочните схеми. Струва ми се, че генерал Креймър го харесваше. Винаги го държеше край себе си, беше го направил офицер от разузнаването.
— Той има ли опит в разузнаването?
— Не официално. Но съм сигурен, че по ротация е служил и там.
— И сега е част от приближения екип, така ли? Чувал съм името на Креймър да се споменава на един дъх с Васел и Кумър, но не и с Маршъл.
— Маршъл също е в екипа — каза Саймън. — Това е сигурно. Но нали знаете какви са щабните офицери. Харесат си някого, но гледат да не личи много отстрани. Затова го товарят с всякаква черна работа. Да прави кафе, да носи куфарите им, да ги вози, но когато стане напечено, се съветват за всичко с него.
— Сега, като Креймър го няма вече, дали няма Маршъл да се придвижи нагоре? Да заеме мястото на Кумър например?
Саймън направи гримаса.
— Би трябвало. Той е поддръжник на бронетанковите войски, фанатизиран до мозъка на костите си. Като всички останали. Само дето никой не знае със сигурност какво има да става сега. Смъртта на Креймър не би могла да ги завари в по-неподходящ момент.
— Светът се променя — казах аз.
— Ама какъв свят беше само, а? — отбеляза Саймън. — Светът на Креймър. Правен като по мярка за него. Завършил „Уест Пойнт“ през петдесет и втора, а до петдесет и трета бази като тази тук вече са били напълно окомплектовани и в течение на близо четирийсет години са тяхната крепост, центърът на вселената. Така са се окопали, че не е за вярване. Вие давате ли си сметка кой род войски са направили най-много за родината?
— Не. Кой?
— Не бронетанковите. Нито пък пехотата. Истинските царе на съвременния театър на бойните действия са инженерният корпус. Навремето танкът „Шърман“ е тежал трийсет и осем тона и е бил широк два метра и седемдесет. За да се стигне днес до М1А1 „Ейбрамс“, който тежи седемдесет тона и е широк три и трийсет. Така че през тези изминали близо четирийсет години инженерните войски нито за миг не са оставали без работа. Разширявали са пътища, стотици мили пътни артерии из цяла Западна Германия. Укрепвали са мостове. По дяволите, те дори са строили пътища и мостове. С десетки при това. Ако искаш една вълна от седемдесеттонни танкове да се устреми по команда на изток, трябва да се погрижиш първо пътищата и мостовете да я издържат.