— Отказва ли се лесно човек от такова нещо?
— Къде ти! — възкликна тя. — Също като капитаните на бронираните крайцери преди толкова години.
— И така, какво е съдържал дневният ред?
— Една част отбрана, една част нападение — каза тя. — Това е най-близко до ума. Аргументи против интегрираните бойни части, подигравки с леките бронирани машини, възхвала на собствените им умения и опит.
— Дотук съм съгласен — казах аз. — Но не е било само това. Много скоро Пентагонът ще бъде засипан от подобни докладни и възражения. „За“ и „против“, „понеже“ и „обаче“, край няма да има. Но в този дневен ред е имало и нещо друго, заради което толкова отчаяно се опитваха да си върнат екземпляра на Креймър. Какво ли е било?
— Нямам представа — каза тя.
— Аз също.
— И защо избягаха снощи и тримата? — запита Съмър. — Та те са имали достатъчно време да унищожат екземпляра на Креймър и всичко останало. Така че са можели спокойно да те излъжат какво е съдържал дневният ред, за да ги оставиш на мира. Можели са дори да ти подхвърлят фалшив документ. Да ти кажат: ето, това е, няма друго, убедете се сам.
— Избягали са заради мисис Креймър — казах аз.
Тя кимна.
— И аз мисля, че Васел и Кумър са я убили. Креймър внезапно умира и топката остава в тяхното игрище. Съзнават, че трябва да направят всичко, за да заличат следите. Мисис Креймър е просто една невинна жертва.
— Звучи твърде логично — казах аз, — само дето и двамата не ми изглеждат особено високи и яки.
— И двамата са много по-високи и по-яки от мисис Креймър. Станало е толкова бързо, реагирали са панически, може пък и резултатите от експертизата да не са съвсем точни. Нямаме представа колко са опитни полицаите от Грийн Вали. Откъде да знаем, може за патоанатом да ползват някой семеен лекар, учил два семестъра съдебна медицина. Какво разбира той?
— Може и така да е — казах аз. — Но все пак не виждам как са могли да го направят. Като извадим времето за придвижване от Вашингтон, плюс десетте минути за откриване на железарския магазин и задигане на лоста, остават им само десет минути за реакция. Освен това не са имали кола, нито са поръчвали.
— Може да са наели такси. Или някоя от колите на хотела. И ние никога няма да я открием. Навръх Нова година всичко живо е било в движение.
— Разстоянието е голямо. Сметката ще е била солена. Все някой шофьор ще си я спомни.
— Навръх Нова година — каза тя — такситата и лимузините на Вашингтон плъзват по трите околни щата. Наемат ги до къде ли не. Всичко е възможно.
— Едва ли — отвърнах аз. — Човек не наема всеки ден такси или лимузина по маршрут, включваш обир в железарски магазин и разбиване на частен дом.
— Не е задължително шофьорът да е видял нещо. Васел или Кумър, или и двамата може да са извървели пеша сляпата уличка до магазина. И да са се върнали след пет минути с лоста под палтото. Също и при мисис Креймър. Таксито е спряло отпред, а действието се е развило зад къщата.
— Рискът е твърде голям. Вашингтонските таксиджии четат вестници като всички нас. Може би дори повече, понеже са все в задръствания. Като прочете историята за Грийн Вали, човекът ще се сети за двамата пътници.
— Да, но те не са смятали, че рискуват. Не са очаквали нещата да се развият така. Мислели са, че мисис Креймър ще е в болницата при съпруга си. И са си казали, че вашингтонските вестници няма да се занимават с някакви глупави обири в Сперивил и Грийн Вали.
Кимнах. Дойде ми наум нещо, което детектив Кларк бе казал преди няколко дни: Бях изпратил хората си да разпитват по къщите. По улицата имаше коли.
— Може и да си права — казах аз. — Може би трябва да проверим такситата.
— Най-трудната нощ в годината — каза тя. — Както и за доказване на алиби.
— Какво нахалство, а? — подхвърлих аз. — Да наемеш такси, за да свършиш нещо такова.
— Трябват железни нерви — съгласи се тя.
— Ако нервите им са железни, защо се разбягаха снощи?
Известно време Съмър не отговори.
— Наистина няма логика — каза накрая тя. — Те не могат вечно да бягат и сигурно сами го разбират. Рано или късно ще им се наложи да се обърнат и да почнат да хапят.
— Така е. И трябваше да го направят тук и сега. На свой терен. Не разбирам защо се поколебаха.
— Когато започнат да хапят, ще хапят яко. Цялата им кариера е заложена на карта. Съветвам те да се пазиш.
— Ти също — казах аз.
— Нападението е най-добрата защита.
— Така е.
— Значи тръгваме да ги гоним?
— Иска ли питане?
— Кого пръв?
— Маршъл — казах аз. — Той ми трябва най-много.