Тръгнахме по Рю дьо ла Пе, минахме през площад „Вандом“ и стигнахме до Тюйлери. Оттам завихме надясно и поехме по „Шан-з-Елизе“. Може би на света има и по-хубави места за разходка с хубава жена в някой мързелив ден под бледото зимно слънце, но на мен не ми бяха известни. На Рю Марбьоф свихме вляво и излязохме на Авеню Джордж У точно пред едноименния хотел.
— Това как ти се струва за нощувка? — подхвърлих аз.
— Дали ще ни пуснат да влезем? — запита Съмър.
— Има само един начин да разберем.
Пресякохме улицата и някакъв човек с цилиндър ни отвори вратата. Момичето на рецепцията носеше на ревера си няколко значки с малки знаменца, по едно за всеки език, който говореше. Заговорих я на френски, което я зарадва. Подадох й два ваучера и поисках две стаи. Тя не се поколеба и за миг. Пресегна се и ни подаде ключовете, сякаш й бях платил в злато или с кредитна карта. Такова заведение беше хотел „Джордж V“. Бяха виждали какво ли не.
Стаите, които ни даде многоезичната рецепционистка, гледаха на юг и от двете се виждаше отчасти Айфеловата кула. Едната беше обзаведена в бледосиньо и имаше дневна и баня с размерите на игрище за тенис. Другата, през три врати по същия коридор, беше в жълто и излизаше на балкон с парапет от ковано желязо.
— Ти избирай — казах на Съмър.
— Тази с балкона — отвърна тя.
Пуснахме чантите на пода, изкъпахме се и след петнайсет минути се срещнахме във фоайето. Бях гладен и готов да обядваме, но Съмър имаше други идеи.
— Искам да си купя дрехи — каза тя. — Туристите не обикалят града с камуфлажна униформа.
— Аз правя изключение — отвърнах.
— Веднъж направи изключение от изключението — каза тя. — Отпусни се, поживей малко. Къде да отидем най-напред?
Вдигнах рамене. Човек не може да извърви и двайсет крачки в Париж, без да мине поне покрай три магазина за дрехи. Но в повечето за една дреха ти искат месечната заплата.
— Можем да пробваме в „Бон Марше“ — казах аз.
— Какво е това?
— Универсален магазин — отвърнах. — Буквално означава „евтин пазар“.
— Универсален магазин, който се казва „Евтин пазар“?
— Само като за мен — казах аз.
— Някъде другаде?
— В „Самаритен“ — предложих аз. — Край реката, до Пон Ньоф. На покрива има тераса с прекрасна гледка.
— Да идем там.
Тръгнахме пеша покрай реката. Разстоянието не беше малко, чак до върха на острова Ла Сите. Извървяхме го за повече от час, понеже се спирахме да разглеждаме едно-друго по пътя. Минахме покрай Лувъра. Огледахме малките зелени сергии на художниците, подпрени на крайречната стена.
— Какво значи Пон Ньоф? — запита Съмър.
— Нов мост.
Тя огледа критично древната каменна зидария.
— Това е най-старият мост в Париж — казах аз.
— А защо тогава му викат нов?
— Защото някога е бил нов.
Влязохме на топло в огромния универсален магазин. Като във всички подобни заведения, най-отпред бяха щандовете с козметика, изпълващи въздуха с благоухания. Съмър ме отведе на горния етаж, където бяха дамските дрехи. Седнах на едно удобно кресло и я оставих да разглежда. Тя се забави около половин час. Когато се върна, беше неузнаваема. Черни обувки, черна прилепнала пола, мериносов пуловер в сиво и бяло, сиво вълнено сако. И баретка. Приличаше на кинозвезда. В ръката си стискаше фирмен плик на „Самаритен“ с униформените дрехи и ботуши.
— Твой ред е — каза тя и ме поведе към отдела за мъжка конфекция. Единствените им панталони с 95-сантиметра вътрешна дължина на крачола бяха произведена в Алжир имитация на американски джинси, така че това реши въпроса. Към тях си купих светлосин суичър и черно пухено яке, което на всичко отгоре беше в тон с военните ми ботуши.
— Купи си барета — посъветва ме Съмър и аз си купих барета. Беше черна с кожен хастар. За всичко платих в долари по много изгоден курс. Преоблякох се в пробната. Натъпках униформата в плика на магазина. Погледнах се в огледалото, нахлупих нахакано баретата на челото си и излязох навън.
Съмър не каза нищо.
— А сега на обяд — подканих я аз.
Качихме се в кафе-ресторанта на деветия етаж. Беше студено за терасата, но си намерихме място до прозореца, откъдето гледката беше горе-долу същата. На изток се виждаше „Нотр Дам“, а далеч на юг — кулата Монпарнас. Слънцето още проблясваше през облаците. Страхотен град.
— Как е успял Уилард да открие колата ни? — запита Съмър. — Как изобщо е знаел къде да я търси? Щатите са голяма държава.
— Не я е открил той — отвърнах аз. — Някой му е казал къде е.