— Будна ли си? — запитах аз.
— Да — отвърна тя.
— Искаш ли компания?
— Да — отвърна тя.
Нахлузих джинсите и суичъра и закрачих бос по коридора. Почуках на вратата й. Тя отвори, пресегна се, хвана ме за ръката и ме издърпа вътре. Беше напълно облечена, както я бях оставил. По пуловер и черна пола. Още на прага ме целуна и аз отвърнах на целувката й. Вратата тихо се затвори зад нас. Чух тихото просъскване на затварящата пружина и щракването на бравата. Тръгнахме към леглото.
Тя беше с тъмночервено бельо. От коприна или може би сатен. Парфюмът й се усещаше навсякъде. И в стаята, и по тялото й. Беше дребничка и крехка, и пъргава, и силна. През прозореца влизаше същата жълтеникава светлина на града, но този път ме обливаше с топлина, даваше ми сили. И по нейния таван се виждаха отблясъци от Айфеловата кула. Изравнихме нашия ритъм с техния — бавен, неумолим. След това се обърнахме с гръб към прозореца и легнахме плътно един до друг, изтощени и задъхани, притиснати и смълчани, сякаш не разбирахме какво точно сме направили.
Спал съм около час и се събудих в същата поза. Имах силното усещане, че нещо съм изгубил и нещо съм спечелил, но и в двата случая не знаех какво. Съмър спеше, сгушена в извивката на тялото ми. Ухаеше на хубаво. Беше топла, едновременно крехка и силна, и безметежно спокойна. Дишаше бавно. Лявата ми ръка беше под раменете й, дясната я обгръщаше през кръста. Нейната лява ръка, полусвита в юмрук, си почиваше в дланта ми.
Извърнах глава и се загледах в играта на светлините по тавана. Далеч навън, може би на километър и нещо, се чу едва доловим шум от мотоциклет. Сигурно беше от другата страна на Триумфалната арка. После излая куче. Иначе градът беше съвсем тих. Два милиона души спяха едновременно. Джо беше във въздуха, някъде по северноатлантическия коридор, и вероятно наближаваше Исландия. Не можех да си представя какво прави майка ми. Затворих очи и отново се опитах да заспя.
Будилникът в главата ми се задейства точно в четири. Съмър още спеше. Измъкнах полека ръката си изпод нея, разтрих рамото си, за да раздвижа кръвта, тихо станах от леглото и тръгнах бос към банята. После нахлузих джинсите и суичъра и събудих Съмър с целувка.
— Ставай и действай, лейтенант — казах аз.
Тя протегна ръце високо над главата си и изви гръбнак като котка. Чаршафът се смъкна до кръста й.
— Добро утро — каза тя.
Отново я целунах.
— Париж ми харесва — заяви тя. — Поживях си.
— Аз също.
— И то добре си поживях.
— Чакам те след половин час във фоайето.
Върнах се в своята стая и позвъних на румсървиса за кафе. Докато пристигне, вече се бях избръснал и си бях взел душ. После облякох чиста камуфлажна униформа, налях си първата за деня чаша и погледнах часовника. Четири и двайсет сутринта в Париж, което означаваше десет и двайсет вечерта на Източното крайбрежие или доста след края на работното време. На Западното крайбрежие пък беше едва седем и двайсет — достатъчно рано, за да може някой усърден служител все още да седи на бюрото си. Пак прочетох указанията на табелката и натиснах девет за външна линия. Набрах единствения телефонен номер, който знаех наизуст — този на централата в Рок Крийк, Вирджиния. Операторът отговори на първото позвъняване.
— Тук Ричър — казах аз. — Трябва ми номерът на командира на военната полиция във Форт Ъруин.
— Сър — каза човекът, — има издадена заповед от полковник Уилард да се завърнете незабавно в базата.
— Ще се върна когато мога. А междувременно ми трябва този номер.
— Сър, къде сте сега?
— В един публичен дом в Сидни, Австралия — казах аз. — Дай ми номера.
И той ми го даде. Повторих го наум, натиснах отново девятка и го набрах. Сержантът на Калвин Франц отговори на второто позвъняване.
— Търся Франц — казах аз.
Линията припука и аз се приготвих за дълго чакане, когато Франц отговори.
— Искам да ми направиш една услуга — казах аз.
— Каква например?
— При теб в момента има един тип от Дванайсети корпус на име Маршъл. Познаваш ли го?
— Не.
— Искам да го задържиш, докато дойда. Много е важно.
— Не мога да спра някого да си тръгне от базата, освен ако не го арестувам.
— Кажи му само, че съм се обадил от Берлин. Това ще свърши работа. Докато си мисли, че съм в Германия, няма да мръдне оттам.
— Защо?
— Защото така му е наредено.
— Той познава ли те?
— Не лично.
— В такъв случай се получава малко неудобно. Не мога просто да ида при него и да му кажа: виж какво, не ме познаваш, но един друг човек, когото също не познаваш, ми каза да ти предам, че е в Берлин.