— Подходи по-деликатно — казах аз. — Кажи му, че съм те помолил да му зададеш един въпрос, понеже аз лично не мога да дойда.
— Какъв въпрос да му задам?
— Попитай го дали при погребението на Креймър е бил на „Арлингтън“. И какво е правил през останалата част от деня. Защо не е закарал Васел и Кумър в Северна Каролина. Каква причина са му изложили, за да шофират сами.
— Дотук са четири въпроса.
— Както и да е. Гледай само да остане с впечатление, че му ги задаваш от мое име, понеже не смятам да идвам до Калифорния.
— Къде бих могъл да се свържа с теб?
Погледнах телефона и му продиктувах номера.
— Но това е във Франция — каза той. — Не в Германия.
— Маршъл обаче не бива да го знае. Ще бъда на този номер по-късно.
— Кога идваш в Калифорния?
— До четирийсет и осем часа, надявам се.
— Добре — каза той. — Нещо друго?
— Да — казах аз. — Позвъни от мое име във Форт Бърд и кажи на сержантката ми да се поинтересува от биографиите на генерал Васел и полковник Кумър. По-конкретно искам да знам дали някой от тях има връзка с градче на име Сперивил в щата Вирджиния. Да е роден или израсъл там, или нещо подобно, достатъчно, за да знае за наличието на определен магазин в този град. Кажи й да ме изчака с отговора, докато я открия.
— Добре — повтори той. — Това ли е всичко?
— Не. Кажи й също да се свърже с детектив Кларк в Грийн Вали и да го помоли да й прати по факса резултатите от разпитите на съседите в нощта на Нова година. Тя знае за какво става дума.
— Добре, че поне тя знае — каза Франц и замълча, явно записваше. — Е, има ли още нещо? — запита накрая той.
— Засега толкова — казах аз и затворих.
Слязох във фоайето с около пет минути закъснение. Съмър ме чакаше. Беше се оправила много по-бързо от мен. Но пък тя нямаше нужда да се бръсне, да пие кафе рано сутрин или да води телефонни разговори. Също като мен, и тя се бе преоблякла в камуфлажна униформа. При това бе успяла да си лъсне ботушите или някой й ги бе лъснал. Блестяха.
Нямахме пари за такси до летището. Затова тръгнахме пеша в сутрешния здрач към Плас дьо л’Опера, за да хванем автобуса. Беше по-малко претъпкан от предишния път, но това не го правеше по-удобен. Покрай нас се занизаха моментни образи от спящия град, после пресякохме Периферик и навлязохме в унилите парижки предградия.
Пристигнахме на „Роаси-Шарл дьо Гол“ малко преди шест. И този път летището беше пълно с хора. Имах чувството, че големите международни летища функционират в някакви свои часови пояси — може да са по-оживени в шест сутринта, отколкото в два на обяд. Навсякъде имаше тълпи от хора. Още хора слизаха или се качваха на коли и автобуси, пристигащи пътници със зачервени очи влачеха колички с багаж. Сякаш целият свят беше тръгнал да се преселва.
На монитора полетът на Джо беше отбелязан като пристигнал. Тръгнахме към изходите от митницата. Заехме места сред гъстата тълпа посрещачи. Предположих, че Джо ще е един от първите, които ще се появят. Той никога не предаваше багажа си и излизаше винаги бързо. Нямаше излишно време за губене.
Последните пътници от предишния полет се изнизваха един по един. Повечето бяха семейства с малки деца или хора с много багаж. Посрещачите ги поглеждаха с надежда, виждаха, че не са тези, които чакат, и извръщаха глави. Известно време ги наблюдавах. Беше ми любопитен езикът на тялото — как самите движения изразяват моментен интерес, после разочарование и безразличие.
Закъснелите от предишния полет бяха застигнати от първите пътници от полета на Джо. Излязоха забързани бизнесмени, размахали куфарчета и пътни чанти. И млади жени с високи токчета и тъмни очила, луксозно облечени. Фотомодели? Актриси? Проститутки? Имаше и държавни служители, французи и американци. Познаваха се отдалеч. Сериозни и елегантни, много от тях с очила, но палтата, костюмите и обувките им не бяха от най-високо качество. Може би някои бяха дребни дипломати. Все пак полетът пристигаше от Вашингтон.
Джо излезе дванайсети по ред. Беше със същото палто, с което го бях видял и предишния път, но с друг костюм и вратовръзка. Изглеждаше добре. Крачеше бързо и носеше черна кожена пътна чанта. Стърчеше с една глава над всички останали. Като излезе от митницата, той се спря и огледа салона.
— Много си приличате — каза Съмър.
— Но аз съм по-симпатичен — отвърнах.
Джо ме видя веднага, понеже и аз стърчах с една глава над околните. Посочих му едно спокойно местенце встрани. Той си проби път през тълпата и застана там. Заобиколихме и отидохме при него.