— Да вървим — каза той.
— Кога за последен път си й се обаждал?
— Завчера. После беше твой ред.
Тръгнахме един до друг по авенюто, като изравнихме крачка с безгрижно разхождащите се минувачи.
— Не искаш ли първо да закусим? — попитах аз. — Няма смисъл да я будим.
— Болногледачката ще ни отвори.
Минахме покрай пощата. Отпред, напреко на тротоара, имаше катастрофирала кола със смачкан преден калник и спаднала гума. Явно беше изоставена. Слязохме на платното, за да я заобиколим. На трийсетина метра по-нататък, паркиран на втора линия успоредно на бордюра, се виждаше голям черен автомобил.
Автомобилът веднага привлече погледа ни.
— Un corbillard — каза Джо.
Катафалка.
Стояхме на платното и я гледахме. Опитахме се да определим пред коя сграда чака. Фронталната перспектива ни затрудняваше. Погледнах нагоре, към корнизите на покривите. Най-близо до нас беше една варовикова фасада в стил „Бел епок“ на седем етажа. Следваше по-ниската шестетажна сграда на майка ми. От корниза на покрива мислено спуснах вертикална линия до входа. Катафалката беше паркирана точно срещу него.
Затичахме се.
На тротоара беше застанал мъж с черен копринен цилиндър. Входната врата откъм улицата беше отворена. Погледнахме мъжа с цилиндъра и през вратата влязохме във вътрешния двор. Портиерката стоеше на вратата на стаичката си. В ръката си държеше носна кърпичка, а очите й бяха налети със сълзи. Изобщо не ни забеляза, когато минахме покрай нея и тръгнахме към асансьора. Натиснахме бутона за петия етаж. Асансьорът едва се влачеше.
Вратата на апартамента зееше отворена. Вътре се виждаха мъже с черни сака. Трима. Влязохме. Мъжете с черните саката се отдръпнаха мълчаливо да минем. От кухнята излезе момичето със светлите очи. Беше пребледняло. Като ни видя, се спря за миг, после тръгна към нас да ни посрещне.
— Какво има? — каза Джо.
Тя не отговори.
— Кога? — запитах аз.
— Тази нощ — отвърна тя. — Не се мъчи никак.
Мъжете със саката може би се досетиха кои сме и безшумно се отдръпнаха в коридора. Движеха се, без да издават звук. Джо пристъпи напред, олюля се и приседна на канапето. Аз останах на мястото си. Краката ми бяха като приковани към пода.
— Кога? — запитах повторно.
— Точно в полунощ — отвърна момичето. — Кротко, в съня си.
Затворих очи. След минута ги отворих. Момичето беше още там и погледите ни се срещнаха.
— Вие с нея ли бяхте?
Тя кимна.
— През цялото време.
— А имаше ли лекар?
— Беше го отпратила.
— Какво точно стана?
— Каза, че се чувства по-добре. Легна си в единайсет. Спа около час, после престана да диша.
Вдигнах поглед към тавана.
— Имаше ли болки?
— Към края не.
— И ви е казала, че се чувства добре, нали?
— Бяха й свършили дните. И преди съм виждала хора да умират.
Аз я погледнах, после извърнах глава.
— Искате ли да я видите? — попита момичето.
— Джо? — казах аз. Той поклати глава. Остана на канапето. Аз пристъпих към спалнята. До леглото върху две тапицирани с плюш подпори беше положен махагонов ковчег. Празен, подплатен с бяла коприна. Майка ми беше още на леглото, завита с чаршафи. Главата й почиваше кротко върху възглавницата, ръцете й бяха кръстосани на гърдите над чаршафа. Очите й бяха затворени. Чертите й бяха изменени до неузнаваемост.
Веднъж Съмър ме бе попитала: Разстройваш ли се при вида на мъртъвци?
Не, бях й отговорил аз.
Защо?
Не знам, бях казал.
Когато баща ми почина, не видях трупа. Бях командирован някъде. Той беше умрял от инфаркт. В болницата бяха направили всичко възможно, но случаят поначало си беше безнадежден. Аз бях пристигнал едва за погребението и още същата вечер бях отлетял обратно.
Погребение, казах си.
Джо ще се заеме с това.
В продължение на пет безкрайни минути стоях край леглото на майка ми с широко отворени сухи очи. После се обърнах и отидох в дневната. Там отново беше пълно с хора. Носачите на ковчега се бяха върнали. До Джо имаше някакъв старец. Седеше сковано, а от двете му страни бяха подпрени патерици. Беше с рядка побеляла коса, облечен в плътен черен костюм с малка лентичка на ревера. В червено, бяло и синьо. Може би старецът беше кавалер на Военния кръст или на Ордена на Съпротивата. Върху костеливите си колене крепеше картонена кутия, привързана с червен канап.
— Това е мосю Ламоние — каза Джо. — Приятел на семейството.
Старецът грабна патериците и понечи да се изправи, за да се здрависа с мен, но аз му направих знак да не става и пристъпих към него. Беше поне на седемдесет и пет, може би на осемдесет. Сух, жилав и сравнително висок за французин.