— Вие сте този, на когото тя викаше Ричър — каза той.
Кимнах.
— Същият. Защо не ви помня?
— Не сме се виждали, но познавах отдавна майка ви.
— Благодаря ви, че сте дошли.
— И аз ви благодаря — каза той.
Виж ти, помислих си.
— Какво има в кутията? — попитах.
— Все неща, които тя отказваше да държи вкъщи — отвърна старецът. — Но които според мен трябва да бъдат предадени на синовете й в този момент.
Той ми подаде кутията, сякаш беше някакъв свещен товар. Взех я и я сложих под мишница. Не беше нито тежка, нито лека. Казах си, че вътре сигурно има книга. Може би някой стар, подвързан с кожа дневник. И други неща.
— Джо — казах аз, — хайде да идем да закусим.
Закрачихме бързо по тротоара, без посока. Свихме по Рю Сен Доминик и подминахме двете кафенета в края на Рю дьо л’Експозисион. Пресякохме на червено Авеню Боске и свърнахме наслуки в Рю Жан Нико. Джо се спря пред една будка, на която пишеше Tabac, и си купи цигари. Ако можех, сигурно щях да се усмихна. Улицата носеше името на човека, открил никотина.
Двамата запалихме още на тротоара и с цигарите влязохме в първото кафене, което ни се изпречи. Бяхме вървели достатъчно. Време беше за разговор.
— Не трябваше да ме чакаш — каза Джо. — Трябваше да отидеш сам, да я видиш за последно.
— Усетих, че нещо става — казах аз. — Снощи около полунощ имах някакво предчувствие.
— Можеше да си с нея.
— Късно е вече.
— Аз нямаше да имам нищо против.
— Да, но тя щеше да има.
— Трябваше да останем повече миналата седмица.
— Тя не искаше да оставаме, Джо. Това не влизаше в плана й. Тя ни беше майка, но преди всичко беше човек и имаше право на усамотение.
Той се умълча. Келнерът ни донесе кафе и кроасани. Изглежда, усети настроението ни и побърза да се отдалечи.
— Ще се погрижиш ли за погребението? — запитах аз.
Джо кимна.
— Ще го направим след четири дни. Можеш ли да останеш?
— Не — казах аз. — Но ще се върна.
— Е, добре — рече той. — Аз ще остана около седмица. Ще трябва да намеря завещанието й. Вероятно ще се наложи да продадем апартамента. Освен ако ти не го искаш.
— Не, не го искам. А ти?
— Не виждам как бих могъл да го използвам.
— Нямаше да е редно, ако бях отишъл сам — казах аз.
Джо не отговори.
— Миналата седмица се видяхме — казах аз. — Бяхме заедно тримата. Беше чудесно.
— Мислиш ли?
— Забавлявахме се. Така, както тя пожела. Затова събра сили. Затова ни предложи да идем в „Полидор“. Не че беше гладна, не че хапна нещо.
В отговор той само сви рамене. Изпихме кафето в мълчание. Опитах един кроасан. Не беше лош, но нямах апетит. Върнах го в панерчето.
— Това е животът — каза Джо. — Толкова е объркан. Човек живее, да кажем, шейсет години, през които прави какво ли не, вижда какво ли не, чувства какво ли не и изведнъж всичко свършва. Сякаш не е било.
— Ние никога няма да я забравим.
— Да, но ние помним само части от нея. Онези части, които тя си бе избрала да сподели с нас. Върхът на айсберга. За останалото си е знаела само тя. Затова него го няма. От днес нататък то вече не съществува.
Изпушихме мълчаливо по още една цигара. После тръгнахме обратно, бавно и полека, с изранени, но странно успокоени души.
Когато се върнахме, ковчегът вече беше в катафалката пред входа. Сигурно в асансьора го бяха изправили. Портиерката беше излязла на тротоара и стоеше до стареца с трицветната лентичка. Болногледачката беше застанала малко по-встрани. Носачите стояха чинно, сплели пръсти пред коремите си, вперили поглед в земята.
— Ще я откарат в depot mortuaire — каза болногледачката.
В погребалното бюро.
— Добре — каза Джо.
Не останах повече. Сбогувах се с болногледачката и с портиерката, подадох ръка на стареца. Кимнах на Джо, обърнах се и тръгнах по авенюто. Нито веднъж не погледнах назад. Пресякох Сена при Пон дьо л’Алма и по Авеню Джордж V се върнах в хотела. Взех асансьора и се качих в стаята си. Под мишницата си още носех кутията на стареца. Пуснах я на леглото и известно време стоях неподвижно, докато реша какво да правя.
В тази поза ме завари звънът на телефона след двайсетина минути. Беше Франц от Форт Ъруин в Калифорния. Трябваше да си каже два пъти името, понеже отначало не се сетих кой е.
— Говорих с Маршъл — каза той.
— С кого?
— С твоя човек от Дванайсети корпус.
Не казах нищо.
— Добре ли си? — запита той.
— Извинявай. Нищо ми няма. Значи си говорил с Маршъл.