— Бил е на погребението на Креймър. Закарал е Васел и Кумър дотам и ги е върнал. Твърди, че после не ги е возил повече, защото следобед имал важни срещи в Пентагона.
— Но?
— Но аз не му вярвам. Той е техен слуга. Ако Васел и Кумър му наредят да ги вози, ще ги вози и никакви срещи няма да го отърват.
— Е, и?
— И като си представих какво щеше да ме правиш, ако не бях проверил, взех, че проверих.
— И какво?
— Въпросните срещи сигурно са били пред огледалото в банята, защото никой друг не го е виждал.
— Че какво е правил тогава?
— Не знам. Но няма съмнение, че е правил нещо. Отговорите му бяха прекалено гладки и безупречни. А това все пак е било преди шест дни. Кой, по дяволите, помни какво точно е правил преди шест дни? Но тоя тип твърдеше, че помни.
— Ти каза ли му, че съм в Германия?
— Той очевидно знаеше вече.
— Каза ли му, че ще остана там повече време?
— Той сякаш и не очаква да се появиш скоро в Калифорния.
— Тия са стари дружки с Уилард — казах аз. — Той им е обещал да не ме допуска близо до тях. За него Сто и десета специална е нещо като частна преторианска гвардия на бронетанковите войски.
— Между другото, лично проверих биографиите на Васел и Кумър, понеже ти ме заинтригува. Така и не открих да са имали нещо общо с град Сперивил, щата Вирджиния.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно. Васел е от Мисисипи, а Кумър от Илиной. Нито един от двамата не е живял или служил близо до Сперивил.
Няколко секунди не казах нищо.
— Женени ли са? — запитах накрая.
— Дали са женени? Да, и двамата имат жени и деца. Но и жените им нямат роднини в Сперивил.
— Хубаво — казах аз.
— И какво ще правиш сега?
— Тръгвам за Калифорния.
Затворих телефона и отидох до стаята на Съмър. Почуках на вратата и зачаках. Тя отвори. Беше се върнала от разходката.
— Починала е тази нощ — казах аз.
— Знам — отвърна тя. — Преди малко ми се обади брат ти. Искаше да провери как си.
— Добре съм.
— Много съжалявам.
Вдигнах рамене.
— Уж тези неща не бива да ни изненадват.
— Кога е станало?
— В полунощ. Изведнъж е спряла да диша, сякаш просто се е отказала да живее.
— Много ми е съвестно. Може би вчера трябваше да отидеш да я видиш, вместо цял ден да си с мен. И за какво ни беше това идиотско пазаруване?
— Нали я видях преди седмица! Прекарахме си страхотно! По-добре да я запомня така.
— На нейно място щях да се радвам на всяка минута, прекарана със синовете ми.
— Човек никога не знае кога трябва да е последната среща — казах аз. — Можех да отида вчера следобед, да кажем. Сега щеше да ме е яд, че не е било вечерта. Ако бях отишъл вечерта, сега щях да се укорявам, че не съм останал до полунощ.
— Ти беше с мен в полунощ. Сега и за това ми е съвестно.
— А не бива — казах аз. — Майка ми не би ти се разсърдила. Все пак беше французойка. Ако знаеше, че съм имал избор, да бъда с теб или с нея, щеше да се радва, че съм останал с теб.
— Казваш го само за успокоение.
— Е, може би не беше с чак такива широки възгледи. Но за нея винаги е било най-важно ние да сме щастливи.
— Дали не се е отказала от живота, защото се е чувствала самотна?
Поклатих глава.
— Напротив. Тя искаше да остане сама, за да може да умре на спокойствие.
Съмър не каза нищо.
— Тръгваме — казах аз. — Чака ни нощен полет.
— До Калифорния ли?
— Първо до Източното крайбрежие. Искам да проверя някои неща.
— Какви неща?
Не отговорих. Щеше да ми се изсмее, а в момента не ми беше до смях.
Съмър си опакова багажа и дойде с мен в стаята ми. Седнах на леглото и взех в ръце кутията от мосю Ламоние.
— Какво е това? — попита тя.
— Един старец я донесе. Каза, че в нея има нещо, което трябвало да остане при синовете й.
— И какво е то?
— Не знам.
— Ами отвори я тогава.
Побутнах кутията към нея.
— Ти я отвори.
Гледах как тънките й изящни пръсти се суетят със стегнатия стар възел. Безцветният лак на ноктите й проблясваше на светлината от прозореца. Тя успя да развърже канапа и повдигна капака. Кутията беше плитка, от дебел картон, какъвто рядко се среща в наше време. Вътре имаше три неща. Едното беше по-малка кутийка, като от бижута. Също картонена, облепена с тъмносиня хартия с водни знаци. Освен това имаше някаква книга. И резачка за сирене. Най-обикновено парче стоманена тел с дръжки от тъмно дърво в двата края. Такива уреди могат да се видят във френските магазини за сирене. Само че в случая нещо не беше наред. Вместо тънка и остра тел между дръжките беше опъната струна от пиано. Цялата нагърчена и ръждясала, сякаш бе прекарала дълги години в кутията.