— Бяха тежки времена.
— Как точно е станало?
— С гаротата. Както си била намислила. Това е лесно за ползване оръжие. Трябва само кураж и решителност. После с оригиналната тел за рязане на сирене прикачила тежести към колана му и го бутнала в Сена. Момчето вече го нямало и майка ти се спасила. Спасила и Човешкия влак.
Джо го гледаше невярващо.
— И вие допуснахте тя да направи това?
Ламоние сви рамене. Беше изразителен, галски жест, все едно го бе направила майка ми.
— Аз изобщо не знаех — каза той. — Каза ми едва после. Предполагам, че първият ми инстинкт щеше да бъде да й забраня. Но нямаше да се справя сам. Бях без крака. Нямаше да успея да сляза под моста, нямаше да мога да се бия. При нас членуваше един човек, когото изпращахме да извършва убийства, но тази нощ имаше задача. Доколкото си спомням, в Белгия. Не можехме да го чакаме да се върне. Така че, като си помисля, ако ни беше попитала, най-вероятно щяхме да й разрешим. Бяха тежки времена, а ние вършехме важна работа.
— Това наистина ли се е случило?
— Знам със сигурност, че е истина. Рибите прояли колана му и трупът изплува след няколко дни. Прекарахме една напрегната седмица, но накрая нищо не се случи.
— Колко време е работила за вас?
— През цялата четирийсет и трета — отвърна той. — Беше невероятно добра. Но в един момент лицето й стана прекалено известно. Отначало то беше нейната закрила, толкова младо и невинно. Кой би могъл да заподозре девойка с такова лице? Но постепенно то се превърна в недостатък. Кучетата го бяха запомнили. Все пак колко братя, братовчеди и вуйчовци може да има едно младо момиче? Така че се принудих да я отстраня.
— Вие ли я вербувахте?
— Тя дойде при нас като доброволка. Не ме остави на мира, докато не й разреших да помага.
— Колко души е спасила?
— Осемдесет — каза старецът. — Беше най-добрият парижки куриер, направо феноменална. Ако я бяха разкрили, дори не ми се мисли какво щеше да стане. В продължение на цяла година тя живя в непрекъснат страх, но нито веднъж не се огъна и не ме предаде.
В стаята настана тишина.
— А вие как започнахте? — запитах аз.
— Бях инвалид от войната — каза Ламоние. — Един от многото. Немците не ни искаха дори за заложници, защото трябваше да се грижат за нас. Не ставахме за трудов лагер. Затова ни оставиха в Париж. Но аз исках да върша нещо. Не можех да се бия. Но можех да организирам. За това не трябва физическа сила. Знаех, че един добре обучен екипаж на бомбардировач струва теглото си в злато. Затова реших да им помагам да избягат в родината си.
— Как е могла майка ми цял живот да не спомене това?
Старецът отново сви рамене. Този път някак уморено, неуверено, объркано, сякаш след толкова години самият той не знаеше отговора.
— По много причини, мисля — каза той. — През четирийсет и пета Франция беше страна, раздирана от конфликти. Мнозина бяха участвали в Съпротивата, други бяха станали колаборационисти, трети не бяха нито едното, нито другото. Повечето от французите предпочитаха да започнат на чисто. А и според мен тя се срамуваше, че е убила онова момче. То тежеше на съвестта й. Уверявах я, че не е имала избор. Че не е било доброволен акт. Казвах й, че е постъпила правилно. Но тя предпочиташе да забрави. Трябваше да й се моля, за да приеме медала.
И тримата — Джо, Съмър и аз — не казахме нищо. Мълчахме и слушахме.
— Исках поне синовете й да знаят — каза старецът.
Двамата със Съмър се върнахме в хотела, без да пророним дума. Чувствах се като човек, внезапно узнал, че е осиновено дете. Ти не си този, за когото те мислех. През целия си живот бях вярвал, че съм това, което съм, благодарение на баща си, професионалния морски пехотинец. Сега изведнъж почувствах у себе си и други гени. Баща ми не бе убил врага на тринайсетгодишна възраст. Но майка ми беше. Тя бе преживяла ужасни времена и бе направила необходимото. В този момент усетих, че ми липсва повече, отколкото ми се струваше възможно. И разбрах, че ще ми липсва вечно. И се почувствах празен отвътре. Бях загубил нещо, което не бях подозирал, че имам.
Свалихме чантите си във фоайето и отидохме на рецепцията да освободим стаите. Върнахме ключовете и многоезичната рецепционистка ни отпечата дълга и подробна сметка.
От мен се искаше да я подпиша. Още щом я видях, разбрах, че съм загазил. Хотелът беше безобразно скъп. Бях се надявал, че армията ще си затвори очите пред подправените ваучери, ако се върнех с резултат. Но вече не бях толкова сигурен. Цените в „Джордж V“ щяха да ги вбесят. На всичко отгоре ни принуждаваха да платим за две нощи, макар да бяхме преспали само една, понеже освобождавахме стаите със закъснение. Кафето, което си бях поръчал от румсървиса, струваше колкото основно ястие в някое бистро. Телефонният ми разговор с Рок Крийк — колкото богат обяд в скъп ресторант. Разговорът ми с Франц в Калифорния — колкото вечеря от пет блюда с бутилка вино. Позвъняването на Съмър до Джо в апартамента на майка ни, на по-малко от километър и половина от хотела, бе под две минути и струваше колкото сутрешното ми кафе. Освен това ни бяха таксували и за входящите разговори. Едното позвъняване беше от Франц за мен, а другото от Джо за Съмър, когато я бе попитал дали съм добре. Тази братска загриженост щеше да струва на американското правителство пет долара. Беше най-ужасната хотелска сметка, която някога бях виждал.