После си представих Креймър, Васел и Кумър, които бяха летели от Франкфурт за „Дълес“ навръх Нова година. С „Америкън Еърлайнс“. С „Боинг“. Не по-широк и не по-комфортен от който и да било друг пътнически самолет. Тръгнали са рано от XII корпус. Полетът за „Дълес“ е изнурителен. Представих си как слизат по стълбицата — уморени, схванати, обезводнени, задъхани от липса на кислород.
Тази мисъл ме подсети за нещо друго.
Извадих от джоба си сметката от „Джордж V“. Прочетох я от край до край. После още веднъж. Прегледах внимателно всеки ред, всяко перо.
Хотелска сметка, самолет, автобус до града.
Автобус до града, самолет, хотелска сметка.
Затворих очи.
Сетих се за неща, които бях чул от Санчес, от помощник-командира на „Делта“, от Андрея Нортън и от самата Съмър. Сетих се за тълпите посрещачи в салона за пристигащи на „Роаси-Шарл дьо Гол“. После се замислих за Сперивил, щата Вирджиния. За къщата на мисис Креймър в Грийн Вали.
Накрая плочките на доминото започнаха да падат стремително и когато играта приключи, нито един от участниците не изглеждаше много добре. Най-зле от всички изглеждах аз, понеже бях направил много грешки, включително и най-голямата, заради която сигурно, рано или късно, щеше да ми припари под краката.
До такава степен бях обсебен от мисълта за предишните си грешки, че допуснах още една. Отделих твърде много време на размишления за миналото и съвсем недостатъчно на подготовка за бъдещето. За очакващото ни на „Дълес“. За контрамерките, които трябваше да предприемем. Ето защо, когато кацнахме в два сутринта и минахме през граничния контрол, попаднахме право в капана на Уилард.
Застанали на абсолютно същото място, както и преди шест дни, ни очакваха същата тройка патрулни от Главното комендантство. Двамата кандидат-офицери и офицерът. Видях ги. Те нас също. Около секунда се питах как ли го бе постигнал Уилард. Дали беше поставил постове на денонощно дежурство по всички летища в страната? Дали бе следил появяването на ваучерите ни из цяла Европа? Способен ли беше наистина да се справи сам? Или бе намесил ФБР? Или може би Министерството на отбраната? Държавният департамент? Интерпол? Нямах отговор. Колкото и да беше абсурдно, си казах, че все някога ще трябва да се опитам да разбера.
През следващата секунда размишлявах какво да направя по въпроса.
От бавене нямаше полза. Не и сега. Не и когато бях в ръцете на Уилард. Имах нужда от свобода на придвижване и на действие още двайсет и четири часа. Максимум четирийсет и осем. После щях да отида да се срещна с Уилард. При това с удоволствие. Защото тогава щях да съм готов да го арестувам, но не и преди да го ступам хубаво.
Офицерът тръгна към нас; двамата кандидат-офицери го следваха по петите.
— Имам заповед да поставя белезници и на двама ви — каза той.
— Забрави за заповедта.
— Не мога — каза той.
— Опитай.
— Не мога — повтори той.
Кимнах.
— Добре, тогава да сключим споразумение. Ако пробваш да ми сложиш белезници, ще ти счупя ръцете. Ако ни оставиш мирно и тихо да стигнем до колата, няма да ти избягаме.
Той помисли малко. Беше въоръжен. Помощниците му също. Докато ние не бяхме. Но явно не желаеше да стреля по хора насред оживено летище. Не и по невъоръжени колеги. После щеше да му тежи на съвестта. А и щеше да изпише кофи мастило, за да дава обяснения. От друга страна, не желаеше и юмручен брой. Бяхме трима на двама, но аз бях прекалено едър, а Съмър — съвсем дребна. Силите бяха неравностойни.
— Обещавате ли? — каза той.
— Обещавам — излъгах аз.
— Да вървим тогава.
Предишния път офицерът бе тръгнал напред, а двамата му подчинени бяха застанали от двете ми страни. Много се надявах и този път да повторят схемата. Предполагах, че двамата по-младши се смятат за страшно печени и като че ли не бяха твърде далеч от истината, но повече ме тревожеше началникът им. Той наистина ми изглеждаше печен. Само дето нямаше очи на тила си. Затова толкова се надявах да тръгне напред.
Така и стана. Двамата със Съмър застанахме един до друг с чантите в ръце, а кандидат-офицерите се строиха на една крачка зад нас и встрани, така че цялата група образуваше нещо като клин. Офицерът ни поведе напред. Мина през изхода и излезе на студа. Зави към служебния паркинг, където бяха оставили колата си и предишния път. В два сутринта пътищата към летището бяха пусти. Лампите на високите стълбове хвърляха широки кръгове мъртвешки жълта светлина. Беше валяло. Асфалтът беше мокър.
Пресякохме локалното платно за таксита и разделителната полоса към навесите за автобуси. Вляво различих силуета на големия надземен гараж, а най-вдясно на паркинга се виждаше самотен зелен шевролет каприс. Насочихме се право към него. Вървяхме по платното за коли. През всеки друг час от деня може би веднага щяхме да бъдем прегазени от профучаващите автомобили. Но по това време наоколо беше тихо и безлюдно.