— От кого точно?
— От младия, с брадата.
— Много мило — казах аз. — Напомни ми да го сритам едно хубаво.
— Не се шегувайте — каза тя. — Направо са бесни.
— Сбъркали са човека.
— Можете ли да го докажете?
Замислих се. Да знаеш нещо и да го докажеш са две различни неща. Пуснах патрона в джоба си и сложих длани на масата.
— Може и да мога — отвърнах.
— Тогава сигурно знаете кой е убил и Карбоун?
— Да караме поред — продължих аз.
— Ето ви парите — каза сержантката. — Само толкова можах да събера. — После бръкна в чантата си и постави на масата четирийсет и седем долара.
— Благодаря — казах аз. — Приеми, че ти дължа петдесет. Три долара лихва.
— Петдесет и два — каза тя. — Не забравяйте бавачката.
— Какво още ми носиш?
Сержантката извади от торбата топче нагъната на хармоника принтерна хартия, разграфена на бледосини редове и с перфорации в двата края. От горе до долу с цифри. Телефонни номера.
— Разпечатката от централата — каза тя и ми подаде откъснато листче от армейски бележник с написан на ръка телефонен номер. Кодът за набиране беше 202. Вашингтон. — Хотел „Джефърсън“.
Дойде ред на поомачкано руло хартия от факс.
— Досието на майор Маршъл — каза тя.
После на масата се появи армейски телефонен указател. Дебел, зелен, с номерата на всички американски военни обекти по целия свят. После още едно руло хартия от факс. Записките от разпитите на съседи, които й бе изпратил детектив Кларк. От Грийн Вали навръх Нова година.
— Франц от Калифорния каза, че това ви трябвало — обясни тя.
— Чудесно — казах аз. — Много благодаря за всичко.
— Да разберете, че наистина съм по-добра от ефрейтора. И да не забравите да го кажете където трябва, като започнат съкращенията.
— Непременно — обещах аз.
— Няма нужда — рече тя. — След като го казвате вие, най-много да ми навреди. Пък и дотогава може да сте умрели или в затвора.
— Щом ми донесе всичко това — казах аз, — значи още вярваш в мен.
Тя не отговори.
— Та къде са паркирали колата Васел и Кумър? — запитах аз.
— На четвърти ли? Никой не може да каже със сигурност. Първият нощен патрул е забелязал щабна кола, оставена чак в края на паркинга. Но не можели да се закълнат, че наистина е била тяхната. Не са видели номера. А вторият патрул не помнеше нищо. Между показанията им има противоречие.
— Какво точно е видял първият?
— Той я описа като щабна кола.
— Черен „Мъркюри Гранд Маркиз“?
— Нещо черно, и толкова — каза тя. — Но пък всички щабни коли са или черни, или зелени.
— Само дето тая била в края на паркинга.
Тя кимна.
— Най-накрая, сама. И вторият патрул не може да го потвърди.
— Разбра ли къде е бил майор Маршъл на втори и трети?
— Това беше по-лесно. Има издадени два ваучера за пътуване. До Франкфурт на втори с връщане на следващия ден.
— Една нощувка в Германия?
Тя отново кимна.
— Отишъл е и се е върнал.
Известно време и тримата седяхме мълчаливо. Съдържателят се приближи до нас с бележник и молив. Погледнах менюто и купчинката банкноти на масата и си поръчах кафе и пържени яйца, за по-малко от два долара общо. Съмър схвана намека и си поръча сок с бисквити. Беше най-евтиното, което можехме да си позволим, за да не умрем от глад.
— Свършихте ли с мен? — запита сержантката.
Кимнах.
— Благодаря ти. Наистина.
Съмър стана, за да й направи място да мине.
— Целуни детето от мен — казах аз.
Сержантката не каза нищо. Гледаше ни, цялата кости и сухожилия, корава като камък.
— Майка ми почина току-що — казах аз. — Един ден и твоят син ще преживее сутрин като тази.
Тя кимна още веднъж, обърна се и тръгна към вратата. Минута по-късно я видяхме в пикапа й — малка самотна фигурка зад волана на голямата кола. Даде газ и потегли в сутрешната мъгла. Димът от ауспуха й я следва известно време, после се разпръсна във въздуха и изчезна.
Подредих хартиите в някакъв логичен порядък на масата пред себе си и започнах от досието на Маршъл. Факсът не беше особено качествен, но се четеше. Съдържаше обичайната за досие информация. На първата страница пишеше, че Маршъл е роден през септември 1958 година. Значи беше на трийсет и една. Ерген, без деца. И без бивши съпруги. Женен за армията, казах си аз. Ръст метър и деветдесет и тегло сто килограма. Пишеше още, че е десняк. Армията трябваше да знае и това, понеже снайперистките карабини се изработват за десняци. Не се набират леваци за снайперисти. Във войската от първия ден започнат да те категоризират.
Обърнах страницата.
Маршъл се оказа роден в Сперивил, щата Вирджиния. Там бе учил от детската градина до гимназията.