Той протегна ръка.
— Съжалявам, че закъснях. Много любезно от ваша страна да ме изчакате. Бях в Белия дом. На вечеря с приятели от чужбина.
Поех ръката му и се здрависахме.
— Да идем в кабинета ми — каза той.
Преведе ме покрай пропуска, свихме вляво по коридора и повървяхме още малко. После влязохме в преддверието към кабинета му и там ни посрещна жената с изискания глас. Изглеждаше точно както си я бях представил, само дето на живо гласът й звучеше още по-приятно, когато ме запита:
— Кафе, майоре?
На шкафа до нея имаше кана кафе. Сигурно бе натиснала бутона в единайсет и петдесет и три, за да бъде готово точно в дванайсет. Имах чувството, че за кабинета на началник-щаба това е нещо нормално. Подаде ми кафето в чашка от тънък порцелан. Беше ме страх да не я смачкам като черупка на яйце. Жената беше в цивилни дрехи. С тъмен костюм, толкова строг, че изглеждаше по-официален от униформа.
— Оттук, моля — каза началник-щабът и ме въведе в кабинета си. Чашката с кафето изтрака върху чинийката. Кабинетът беше учудващо спартански. Стените бяха от същия боядисан с блажна боя бетон, както всичко останало в сградата. Със същото желязно бюро, каквото бях видял при патоанатома във Форт Бърд.
— Седнете — каза той. — Ако не възразявате, срещата ни ще бъде кратка. Минава полунощ.
Не казах нищо. Той ме наблюдаваше.
— Предадоха ми съобщението ви — каза той. — Получено и разбрано.
Аз мълчах. Той опита обходна маневра за стапяне на леда.
— Хората на Нориега са още на свобода. Защо според вас?
— Това са седемдесет и пет хиляди квадратни километра — отвърнах аз. — Има къде да се скрият.
— Ще ги хванем ли все пак?
— Няма съмнение — казах аз. — Някой от техните ще ги издаде за пари.
— Вие сте циник.
— Реалист — поправих го аз.
— Е, какво имате да ми казвате, майоре?
Отпих от кафето си. В кабинета беше полутъмно. Изведнъж си дадох сметка, че се намирам в една от най-добре охраняваните сгради на земята, през нощта, насаме с най-високопоставения военен в страната. И бях на път да му отправя твърде сериозно обвинение. За това, че съм тук, знаеше само още един човек — Съмър, а и тя като нищо се намираше вече в някоя килия.
— Бях в Панама допреди две седмици — казах аз. — Когато получих заповед за преместване.
— Защо според вас?
Поех си дълбоко дъх.
— Мисля, че заместник началник-щабът е искал определени хора на определени места, понеже е очаквал неприятности.
— Какви неприятности?
— Вътрешен преврат от вашите приятели от бронетанковите войски.
Той помълча известно време.
— И дали тревогите му са били оправдани?
Кимнах.
— Във Форт Ъруин е била насрочена конференция навръх Нова година. Имам основания да вярвам, че дневният й ред е бил най-малкото спорен, вероятно незаконен, може би граничещ с държавна измяна.
Началник-щабът мълчеше.
— Само че конференцията е била осуетена — продължих аз. — Поради смъртта на генерал Креймър. Но са останали проблеми, свързани с възможни разкрития. Заради което вие лично сте се погрижили да отстраните полковник Гарбър от Сто и десета специална част и да го замените с некадърник.
— И какво бих постигнал с това? — запита той.
— Нещата да следват естествения си ход и разследването да иде в задънена улица.
Дълго време той седя неподвижно. После се усмихна.
— Добър анализ — каза накрая той. — Рухването на системата на съветския комунизъм няма как да не предизвика напрежение в американските въоръжени сили. То на свой ред води до вътрешни планове и заговори. Които също трябва да бъдат предвидени и да предизвикат ответни мерки, за да бъдат пресечени в зародиш. Както сам уместно отбелязахте, напрежението на върха намери израз в редица мерки и контрамерки.
Сега пък аз мълчах.
— Като при игра на шах — продължи той. — Заместник началник-щабът прави своя ход, после аз правя моя. Заключението ви е доста логично, струва ми се, понеже става въпрос за играчи на високо ниво, от които единият превъзхожда по ранг другия.
Погледнах го в очите.
— Да не би да греша?
— Само в две подробности — отвърна той. — Очевидно сте прав, че се задават огромни промени. ЦРУ не успя навреме да забележи предстоящата гибел на Съветите, така че ние разполагахме с по-малко от година, за да обмислим нещата. Но, повярвайте ми, добре сме ги обмислили. Сега се намираме в уникална ситуация. Приличаме на боксьор тежка категория, който в течение на години е тренирал за световната титла, докато една сутрин се е събужда, за да научи, че съперникът му е умрял. Доста объркващо усещане. Но въпреки това ние успяхме да си напишем домашното.