— Както сам посочихте в друг контекст, за да може нещата да следват естествения си ход. Ако началник-щабът подпише заповеди за назначения на военни полицаи, това би предизвикало известно учудване. Всички щяха изведнъж да станат много примерни, а тези, които и без това са се чувствали гузни, да се покрият вдън земя. Това щеше много да затрудни вашата работа. И да ми попречи да постигна целта си.
— Вашата цел?
— Разбира се, моята цел беше да предотвратя заговора. Главният ми приоритет. Но наред с това бях и любопитен, майоре. Исках да видя кой пръв ще си изпусне нервите.
Той ми подаде папката.
— Вие сте следовател от Сто и десета специална част — каза той. — По устав Сто и десета има извънредни правомощия. Имате право да арестувате всеки военнослужещ навсякъде, включително самия мен в собствения ми кабинет, ако сметнете за необходимо. Така че прочетете папката „Аргон“. Ще се убедите сам, че тя доказва моята пълна изрядност. Ако сте съгласен, после можете да отидете и да си довършите започнатото другаде.
Началник-щабът стана от бюрото си. Ръкувахме се повторно. После той излезе от кабинета. Остави ме сам вътре. Сам посред нощ, в сърцето на Пентагона.
Трийсет минути по-късно се качих в колата при Съмър. Не бе палила двигателя, за да пести бензин, и вътре беше студено.
— Е? — погледна ме въпросително тя.
— Една съществена грешка — казах аз. — Войната не била между началник-щаба и заместника. А между началник-щаба и министъра на отбраната.
— Сигурен ли си? — попита тя.
Кимнах.
— Видях с очите си папката. Пълна с докладни и заповеди от последните девет месеца. На различна хартия, с различни пишещи машини, невъзможно е да се фалшифицира за четири часа. Инициативата от самото начало е на началник-щаба, който е абсолютно изряден.
— И как го понесе той?
— Доста добре — казах аз — предвид обстоятелствата. Но не мисля, че има намерение да ми помага.
— За какво да ти помага?
— Да се измъкна от неприятностите, които си навлякох.
— И какви са те?
— Скоро ще разбереш.
Тя само ме погледна.
— А сега накъде?
— Към Калифорния — казах аз.
22
Когато стигнахме до летище „Нашънъл“, резервоарът беше изцеден до капка. Оставихме шевролета на дългосрочния паркинг и примирено закрачихме към терминала. Разстоянието беше около километър и половина. По това време нямаше автобуси. Беше посред нощ и цялото летище беше празно. В самия терминал трябваше да изкараме чиновника от задната стаичка, за да ни издаде билети. Подадохме му последните два откраднати ваучера и той ни даде места за първия сутрешен полет до Лос Анджелис. Очакваше ни дълга нощ.
— Каква е задачата? — запита Съмър.
— Три ареста — отвърнах аз. — На Васел, Кумър и Маршъл.
— По какви обвинения?
— Серийно убийство. На мисис Креймър, Карбоун и Брубейкър.
Тя ме изгледа невярващо.
— Можеш ли да го докажеш?
Поклатих глава.
— Знам точно какво е станало. Знам кога, как, къде и защо. Но не мога да докажа нищо. Ще трябва да разчитаме на самопризнания.
— Които няма да получим.
— В други случаи съм получавал — казах аз. — Има си начини.
Тя потръпна.
— Намираме се в армията, Съмър — казах. — И аз не съм някоя детска учителка.
— Обясни ми за Карбоун и Брубейкър.
— Първо трябва да ям. Гладен съм.
— Нямаме пари — каза тя.
И без това повечето заведения бяха със спуснати решетки. Може би пък щяха да ни нахранят в самолета. Отнесохме чантите си в чакалнята и седнахме с лице към една огромна витрина, през която се виждаше единствено черна, непрогледна нощ. Седалките представляваха дълги пейки с винилова тапицерия, на всеки три педи с фиксирани облегалки за ръцете, за да не могат чакащите да се излягат.
— Е, обясни ми — каза тя.
— Това са само поредица от безумни догадки, навързани една за друга.
— Нищо, пробвай.
— Е, добре. Да започнем с мисис Креймър. Защо според теб Маршъл е отишъл в Грийн Вали?
— Защото е най-логичното място, откъдето да започне.
— Не. Това е най-нелогичното място, откъдето да започне. Самият Креймър не се е отбивал там от пет години. Хората му положително са го знаели. Придружавали са го толкова пъти. И въпреки това са взели бързо решение и Маршъл е потеглил натам. Защо?
— Може би защото Креймър им е казал, че си отива вкъщи?
— Правилно — казах аз. — Той им е казал, че този път ще бъде при жена си, за да скрие факта, че се среща с Карбоун.
Но пък, от друга страна, защо изобщо е трябвало да им се отчита къде отива?
— Не знам — отвърна тя.
— Защото има хора, пред които сме длъжни да се отчитаме.