— Поех поста преди четирийсет и осем часа. И току-що се запознахме. Така че искам обяснение.
— За какво?
— Да започнем със самоотлъчката ти.
— Самоотлъчка ли? — казах. — Кога?
— През последните седемдесет и два часа.
— Не е вярно — казах аз.
— Как да не е?
— Имам разрешение за отпуск от полковник Гарбър.
— Не е вярно.
— Обадих му се по телефона.
— Кога?
— Преди да отпътувам.
— И получи ли разрешение?
Не отговорих веднага.
— Оставих му съобщение. Да не искате да кажете, че е отказал да ми разреши отпуск?
— Не е бил тук. Няколко часа преди това е получил заповед за преместване в Корея.
— В Корея ли?
— Командващ военната полиция на американския гарнизон.
— Но това е пост за бригаден генерал!
— Работи се по въпроса. През есента със сигурност ще получи повишение.
Не казах нищо.
— И така, Гарбър го няма вече — каза Уилард. — Сега аз съм тук. Въртележката продължава. Свиквай с това.
В стаята настана тишина. Уилард се усмихна. Усмивката му не беше приятна. По-скоро приличаше на озъбване. Току-що ми беше издърпал килима изпод краката и очакваше да падна на пода.
— Много мило от твоя страна, че си казал къде отиваш и кога се връщаш. Така ни беше по-лесно да те приберем днес.
— Смятате, че за тази самоотлъчка заслужавам арест?
— А ти не смяташ ли?
— Станало е най-обикновено недоразумение.
— Напуснал си поста без разрешение, майоре. Такива са фактите. Само защото си очаквал да получиш разрешение, това не значи, че ти е било дадено. Намираш се в армията. Тук не се действа, преди да си получил заповед или разрешение. Изчаква се, докато въпросната заповед или разрешение бъдат издадени и потвърдени. Другото би довело до анархия и хаос.
Не казах нищо.
— Къде беше?
Представих си майка ми, облегната на алуминиевата си проходилка. После лицето на брат ми, докато ме гледаше как си събирам багажа.
— Взех си малко почивка — казах аз. — Бях на плаж.
— Не си арестуван заради самоотлъчката — каза Уилард. — А защото си бил с парадна униформа на Нова година.
— Че откога това е забранено?
— И си носил табелка с името си.
Не казах нищо.
— И докато си носил въпросната табелка с името си, си пратил двама цивилни в болница.
Стоях и го гледах. И размишлявах напрегнато. Не ми се струваше вероятно дебелакът или оня фермер да са ме наклепали. Не, не беше възможно. Бяха глупави, но не чак дотам. Знаеха, че винаги мога да ги намеря после.
— Кой го казва? — запитах.
— На оня паркинг е имало голяма публика.
— Един от нашите?
Уилард кимна.
— Кой? — запитах аз.
— Не е нужно да знаеш.
Замълчах си.
— Друго имаш ли да кажеш? — запита той.
Помислих си: Тоя няма да даде показания пред военния съд. Това поне е сигурно. Ето какво трябва да му кажа.
— Нямам — отвърнах.
— Какво да те правя сега?
Замълчах.
— Отговори ми, какво да те правя?
Трябва да схванеш разликата между инат и навик, приятел. И то възможно по-бързо.
— Вие решете — казах аз. — Изборът е ваш.
Той кимна.
— Освен това имам два рапорта, от генерал Васел и полковник Кумър.
— Какво пишат?
— Пишат, че си се държал неуважително към тях.
— Не е вярно.
— Както не е вярно и че си се самоотлъчил, така ли?
Не отговорих.
— Застани мирно — каза Уилард.
Изгледах го. Преброих наум: хиляда, две хиляди, три хиляди. После застанах мирно.
— Бавно действаш — каза той.
— Не се боря за награда по строева подготовка — отвърнах аз.
— Защо се интересуваш от Васел и Кумър?
— Липсва един екземпляр от дневния ред на конференцията на бронетанковите войски. Исках да знам дали в него не се съдържа поверителна информация.
— Не е имало дневен ред — каза Уилард. — Васел и Кумър са ти го обяснили. Както го обясниха и на мен. Позволено ти е било да запиташ. Формално погледнато, имаш право да ги разпитваш. Но да отхвърлиш съзнателно отговора на висшестоящ офицер като лъжа е проява на неуважение. Нещо повече, доближава се до полицейски тормоз.
— Сър, това ми е работата. Убеден съм, че е имало дневен ред.
Сега той не отговори.
— Мога ли да попитам къде сте служили преди? — казах аз.
Уилард се размърда на стола си.
— В разузнаването — отвърна той.
— Като оперативен агент ли? — попитах аз. — Или като чиновник?
Той не отговори. Явно бе служил като чиновник.
— При вас имаше ли конференции без дневен ред? — попитах.
Той ме погледна право в очите.
— Това е заповед, майоре — каза той. — Първо, преставаш да се интересуваш от Васел и Кумър. Незабавно, считано от този момент. Второ, преставаш да се интересуваш от генерал Креймър. Не искаме да се вдига шум при създалите се обстоятелства. Трето, лейтенант Съмър престава да се меси в делата на специалните части. Незабавно, считано от този момент. Тя е младши военен полицай и доколкото съм запознат с досието й, ако зависи от мен, ще си остане завинаги такава. Четвърто, няма да предприемаш никакви опити за контакт с местните цивилни, които си наранил. И пето, няма да се мъчиш да установявиш самоличността на свидетеля, който те е докладвал.