Спрях за миг, колкото да помисля, после добавих:
— Сякаш са действали по учебник.
Нортън замръзна.
— По учебник ли? — запита тя.
— Вие не преподавате ли нещо подобно на вашите занятия?
— Не учим курсистите си да убиват, ако това имате предвид.
— Нямам това предвид.
Тя кимна.
— Разбира се, споменаваме и тези неща. Няма как иначе. Да отрежеш члена на жертвата си е толкова елементарен акт на омраза, че няма накъде повече. Случвало се е безброй пъти в историята. През цялата Виетнамска война. В Афганистан, където от десет години насам местните жени режат членовете на пленени съветски войници. Така че ние се опитваме да обясним какво символизира този акт, какво послание носи, какъв страх предизвиква у врага. Изписани са цели книги за ужаса от обезобразяването. В подобни гротескни рани винаги се съдържа послание към обекта и неговата среда. При нас често става дума и за оскверняване на трупове с разни предмети. Както и за оставянето на осквернения труп на видно място за назидание. Следата от захвърлени части от облекло е класически пример.
— А за кисело мляко ставало ли е дума?
Тя поклати глава.
— Това е просто един стар виц.
— А за автоеротично удушаване с каишка?
— Не и в курсовете по военна психология. Което не значи, че повечето хора не четат списания. Или не гледат порнокасети.
— Във вашите курсове говори ли се за оспорване сексуалността на врага?
— Да, разбира се. В това е смисълът на курса. Как да поставим под съмнение сексуалността на неприятеля, неговата мъжественост, потентност, самата му сексуална ориентация. Основна тактика в психологическата война. И не от вчера, а от зората на историята. С нея се цели двоен ефект: врагът да бъде унижен, а в сравнение с него ние да изглеждаме още по-могъщи.
Не казах нищо. Тя ме погледна в очите.
— Да разбирам ли, че ме питате дали случайно не съм видяла плодовете на собствените си теории в онази горичка?
— Да, мисля, че и това ви питам.
— Значи не ви е било нужно моето становище — каза тя. — Било е само предисловие. Вие вече сте си направили изводите.
Кимнах.
— Както се разбра, аз съм умен за полицай.
— Отговорът ми е: не, в онази горичка не съм видяла плодовете на собствените си теории. Във всеки случай не конкретно.
— А по принцип?
— По принцип всичко е възможно.
— Срещали ли сте генерал Креймър във Форт Ъруин? — запитах аз.
— Виждали сме се един-два пъти.
— Кога за последен път?
— Не помня — каза тя.
— Но не е било напоследък.
— Не, напоследък не съм го виждала.
— Как се запознахте с него?
— Служебно.
— Вие преподавате и на бронетанковите войски, нали?
— Във Форт Ъруин има не само бронетанкови войски — каза тя. — Там е Националният център за обучение. Преди курсистите идваха при нас. Сега ние отиваме при тях.
Не казах нищо.
— Изненадва ли ви, че сме преподавали и на танкисти?
Вдигнах рамене.
— Ако аз лично се возех на седемдесеттонен танк, едва ли щяха да са ми нужни допълнителни психологически стимули, за да си вдигам самочувствието.
Тя и този път не се усмихна.
— Да, преподавахме и на тях. Доколкото си спомням, генерал Креймър не обичаше пехотата да получава нещо, а неговите хора не. Съперничеството беше голямо.
— А сега на кого преподавате?
— На „Делта“. Само на тях.
— Благодаря ви за помощта — казах аз.
— Днес не забелязах нищо, за което да се чувстваме отговорни — каза тя.
— Не конкретно — съгласих се аз.
— От психологическа гледна точка всичко е много стандартно.
— Добре.
— И не ми е приятно, че ме питате.
— Добре — повторих аз. — Лека нощ, госпожо подполковник.
Станах от стола и тръгнах към вратата.
— А каква е била истинската причина? — запита тя. — Ако уликите са били инсценирани, за да ни подведат, както казвате?
— Не знам — отвърнах. — Не съм чак толкова умен.
Преди да си вляза в кабинета, се спрях при сержантката с детето, за да ми сипе кафе. Вътре заварих Съмър. Беше дошла да си вземе списъците, понеже за нас случаят „Креймър“ беше приключен.
— Провери ли и останалите жени? — запитах я. — Освен Нортън?
Тя кимна.
— Всичките имат алибита. В новогодишната нощ е най-лесно да си намериш алиби. Едва ли някой посреща Нова година сам.