Понеже не обичам съвпаденията.
Васел и Кумър бяха влезли през главния портал на Форт Бърд в шест и четирийсет и пет същата вечер, в която бе убит Карбоун. Бяха напуснали базата в десет. Три часа и петнайсет минути — и то точно по времето на смъртта му.
Или точно по време на вечеря.
Вдигнах телефона и позвъних в столовата на офицерския клуб. Един сержант ми каза, че дежурният ще ми се обади след минута. Междувременно звъннах по интеркома на моята сержантка и й наредих да изясни кой заема съответстващия на мен пост във Форт Ъруин и да ме свърже с него. Тя влезе в кабинета ми след четири минути с чаша кафе, очевидно за мен.
— Много бил зает в момента. Щял да се освободи до половин час. Казва се Франц.
— Не може да бъде! — казах аз. — Франц е в Панама. Аз лично се видях там с него.
— Майор Калвин Франц — каза тя. — Това е името, което ми дадоха.
— Я им се обади пак — казах аз. — Провери отново.
Тя остави чашата с кафе на бюрото ми и излезе да говори по телефона. След още четири минути се появи на вратата и ме увери, че информацията й е вярна.
— Майор Калвин Франц — повтори тя. — Поел поста на двайсет и девети декември.
Вдигнах очи към календара. Беше пети януари.
— Ти също си тук от двайсет и девети — отбеляза тя.
Погледнах я в очите.
— Обади се на още няколко бази — казах. — Главно на големите. Започни от Форт Бенинг и карай по азбучен ред. Вземи имената на началниците на военната полиция и виж кой откога е на този пост.
Тя кимна и излезе. В този момент звънна телефонът. Беше дежурният от офицерската столова. Попитах го за Васел и Кумър. Той потвърди, че са вечеряли в клуба. Васел си бил поръчал камбала, а Кумър пържола.
— Сами ли се храниха? — запитах аз.
— Не, сър. Бяха в смесена компания на старши офицери — отвърна младежът.
— Предварително уговорена среща ли беше?
— Не, сър, на мен ми се стори, че е импровизирано събиране. Доста странна група. Мисля, че се срещнаха в бара, докато си пиеха аперитива. Във всеки случай нямахме запазена маса за такава компания.
— Колко време продължи вечерята?
— Малко преди седем и трийсет вече бяха седнали на масата, а си тръгнаха точно в десет.
— Никой от тях ли не се отдели от компанията?
— Не, сър. Бяха пред очите ни.
— През цялото време?
— Обслужвахме ги най-внимателно, сър. Заради генерала.
Затворих, после пак вдигнах телефона и позвъних на главния портал. Попитах кой лично бе видял Васел и Кумър да влизат и да излизат. Дадоха ми името на някакъв сержант. Наредих им да го намерят и да му кажат да ми се обади.
После зачаках.
Пръв ми се обади човекът от портала. Потвърди, че е бил на пост през цялата вечер и че с очите си е видял Васел и Кумър да пристигат в шест и четирийсет и пет и после да си тръгват в десет.
— С каква кола?
— Черна, голяма, с четири врати, сър — каза той. — Служебна кола на Пентагона.
— Гранд маркиз?
— Мисля, че да, сър.
— Имаха ли шофьор?
— Полковникът караше колата, сър — каза човекът. — Полковник Кумър имам предвид. Генерал Васел беше на седалката до него.
— Само двамата ли бяха в колата?
— Тъй вярно, сър.
— Сигурен ли си?
— Абсолютно, сър. Няма съмнение. Вечерно време използваме фенерчета. Беше черна кола с четири врати, с номера от Пентагона, двама офицери на предната седалка, с удостоверена самоличност, задната седалка незаета.
— Добре, благодаря — казах аз и затворих. В следващия миг телефонът иззвъня отново. Беше Калвин Франц от Калифорния.
— Ричър? — каза той. — Какво, по дяволите, правиш там?
— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос.
Няколко мига в слушалката не се чуваше никакъв звук.
— Нямам представа какво става тук — каза той. — В Ъруин всичко е спокойно. Местните казват, че така си било винаги. Във всеки случай времето е хубаво.
— Ти провери ли от кого е заповедта ти?
— Разбира се — отвърна той. — А ти? Там ни беше толкова добре, аз лично не се бях забавлявал така от Гренада, а изведнъж се озовавам сред пясъците на пустинята Мохаве. Явно на Гарбър му е дошла поредната гениална идея. Мислех си, че на мен ми е бесен нещо. А сега вече не знам какво всъщност става. Не вярвам да е бесен и на двама ни.
— Какво точно гласеше твоята заповед?
— Временно командирован на разположение на комендантството.
— Комендантът там ли е в момента?
— Всъщност не е. Самият той е бил командирован някъде в същия ден, в който пристигнах.
— С други думи, ти си изпълняващ длъжността комендант?
— Така изглежда.
— Аз също.
— Ама каква е тази история?
— Представа нямам — казах аз. — Но ако разбера, ще ти кажа. На първо време обаче искам да ти задам един въпрос. Тук се натъкнах на един полковник и на един бригаден генерал, които уж е трябвало да участват в конференция на бронетанковите войски в Ъруин навръх Нова година. Казват се Васел и Кумър. Те появиха ли се там?