Тя не отговори.
— Трябваше да оставиш нещата на мен — казах аз.
— Но ти нищо не правеше!
— Радвам се, че си останала с такова впечатление — казах аз. — Това беше идеята.
— Какво?
— Смятам да унищожа Уилард — отвърнах. — Или той, или аз.
Съмър не каза нищо.
— Аз работя за армията. Не за Уилард. Вярвам в армията, не в Уилард. Нямам намерение да го оставя да съсипе всичко.
Тя продължи да мълчи.
— Казах му да не ме превръща в свой враг — продължих аз. — Само че той не ме послуша.
— Това е голяма крачка — каза тя.
— И вече съм я направил — отговорих.
— Но защо ме отстрани?
— Защото, ако оплескам нещата, не искам да загазиш и ти.
— Значи ме закриляш.
Кимнах.
— Недей — каза тя. — И сама мога да се опазя.
Не отговорих.
— А ти на колко си години? — попита тя.
— На двайсет и девет.
— Значи догодина ще си на трийсет. Един трийсетгодишен бял мъж, уволнен дисциплинарно от единствената работа, която е в състояние да върши. И докато аз съм достатъчно млада, за да мога да започна живота си отначало, ти не си. Изцяло си сраснат с тази институция, нямаш социални умения, никога не си живял в цивилния свят, не ставаш за нищо. На теб като че ли повече ти отива да се спотайваш в храстите.
Не отговорих.
— Трябваше да се посъветваш с мен — продължи тя.
— Въпрос на личен избор — отвърнах.
— Аз вече съм направила своя избор — каза тя. — Явно и ти си го разбрал. Детектив Кларк ме е изпортил.
— Това е, което имам предвид — казах аз. — Един случаен телефонен разговор и си на улицата. Залозите в тази игра са високи.
— Залозите са еднакво високи и за двама ни, Ричър. Така че ми разправи всичко, което е нужно да знам.
Пет минути по-късно тя знаеше онова, което знаех и аз. А то се състоеше само от въпроси без отговори.
— Подписът на Гарбър явно е фалшив — каза тя.
Кимнах.
— А подписът на Карбоун върху жалбата? И той ли е фалшив?
— Възможно е — казах аз. Извадих от чекмеджето на бюрото си копието, което Уилард ми беше дал. Пригладих го с длани и й го подадох. Тя го сгъна прилежно и го сложи във вътрешния си джоб.
— Ще проверя почерка — рече тя. — Сега за мен това ще е по-лесно, отколкото за теб.
— Вече и за двама ни нищо няма да е лесно — казах аз. — Трябва да го разбереш. И бъди наясно с какво си се захванала.
— Наясно съм. Бъди спокоен.
Известно време седях мълчаливо и я гледах. На лицето й се беше изписала тънка усмивчица. Корава жена. Но пък като си помисля, тя беше израснала в бедна колиба в щата Алабама, докато наоколо бяха горели църкви и избухвали коли. Предполагах, че да си пази гърба от Уилард и шепа жадни за мъст смелчаци от „Делта“ все пак представлява сериозен напредък в живота й.
— Благодаря ти — казах й, — че си на моя страна.
— Не съм на твоя страна — рече тя, — а на своя.
Телефонът на бюрото ми иззвъня. Вдигнах слушалката.
Беше ефрейторът от Луизиана, звънеше от бюрото си пред вратата.
— Обаждат се от щатската полиция на Северна Каролина — каза той. — Търсят дежурния офицер. Искате ли да говорите с тях?
— Не особено — казах аз. — Но се налага.
В слушалката се чу припукване, после тишина, после отново припукване. И след това гласът на полицейския диспечер, който ми съобщи, че патрул от щатската полиция, минаващ по магистрала 95, бил намерил зелено платнено куфарче, захвърлено на банкета. В него имало портфейл с документи на името на някой си генерал Кенет Р. Креймър от армията на САЩ. Човекът обясни, че решил да позвъни първо във Форт Бърд, понеже бил най-близкият военен обект до мястото, където било намерено куфарчето. Каза ми и къде точно се намира куфарчето в момента в случай, че реша да пратя някого да го прибере.
12
Нямаше време да изписваме специално кола от автопарка, затова се качихме на хъмъра, който бях оставил пред входа. Както винаги караше Съмър. С хъмъра шофьорските й умения някак си не можеха да се изявят докрай. Това е грамаден, бавноподвижен джип, който се справя адекватно с много задачи, но изминаването на големи разстояния за кратко време по гладки пътища не е сред тях. Съмър изглеждаше като джудже зад волана. Возилото вдигаше ужасен шум; двигателят боботеше страховито, тежките гуми свиреха по асфалта. Минаваше четири следобед; денят поначало си беше мрачен, а при това започваше да се смрачава.
Подкарахме на север към мотела на Креймър, на детелината отбихме на изток, докато пресякохме междущатска магистрала 95 и оттам отново свихме на север. След като изминахме около двайсет и пет километра, започнахме да се оглеждаме за сградата на щатската полиция. Оказа се на още двайсетина километра по-нататък. Беше дълга едноетажна тухлена постройка с цяла гора от високочестотни антени по покрива. Изглеждаше строена в началото на петдесетте. Тухлите бяха мръсно бежови. Трудно беше да се каже дали поначало са били жълти и потъмнели от слънцето, или по-скоро бели и зацапани от пушеците на автомобилното движение. По цялата дължина на фасадата с големи четвъртити букви от неръждаема стомана беше написано: ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ НА СЕВЕРНА КАРОЛИНА.