Излязохме от комплекса през северния изход, Съмър отново изпълни номера с пресичането на полосата и ние поехме по магистралата на юг. Разположих се на седалката максимално удобно за военен автомобил и се приготвих за дългия път към базата. Вляво небето беше съвсем тъмно. Вдясно над хоризонта се виждаха бледите отблясъци на залеза. Платното беше влажно. Съмър явно не се тревожеше от възможно заледяване.
В продължение на двайсет минути се возих неподвижно. После включих плафониерата над главата си и основно претърсих куфарчето на Креймър. Не очаквах да намеря нищо интересно; така и се оказа. Паспортът му беше обикновен, издаден преди седем години. На снимката той изглеждаше по-добре, отколкото като мъртъв в мотела, но разликата не беше голяма. По страниците имаше много гранични печати от Германия и Белгия. Страните, където се намираха бъдещите бойни полета и щабът на НАТО. Той не беше ходил никъде другаде. Истински специалист, посветил поне седем години от живота си на последното голямо танково полесражение в историята и на командната структура, която щеше да го ръководи.
Самолетните билети бяха точно такива, каквито бе очаквал Гарбър. Франкфурт-Дълес и Вашингтон-Лос Анджелис, и в двата случая отиване и връщане. Всичките полети бяха за икономическа класа, закупени със специална служебна отстъпка три дни преди датата на първия полет.
Програмата на пътуването му съответстваше на данните, отпечатани на билетите. Бяха отбелязани дори местата на седалките. Креймър явно обичаше да сяда до пътеката или пък с възрастта пикочният му мехур беше станал по-активен. Имаше резервация за единична стая в общежитието за командировани офицери във Форт Ъруин, докъдето Креймър така и не бе успял да стигне.
В портфейла му имаше общо трийсет и седем щатски долара и шейсет и седем германски марки на дребни банкноти. Основно платежно средство беше картата му „Америкън Експрес“, която изтичаше след година и половина. В графата член от… пишеше 1964 г. Помислих си, че му е било доста рано за военен. По онова време повечето офицери от армията плащаха в брой или със служебни купони. Явно Креймър беше харчил парите си по по-цивилизован начин.
В портфейла имаше и шофьорска книжка от щата Вирджиния. На постоянен адрес беше вписана къщата в Грийн Вали, макар че Креймър бе избягвал да се прибира там. Имаше още и военна карта за самоличност, а зад найлоново прозорче се виждаше цветна снимка на мисис Креймър. Лицето на снимката беше много по-младо от онова на трупа, който бях открил на пода в къщата. Поне с двайсет години. Навремето мисис Креймър явно е била доста хубава. Имаше дълга кестенява коса, която с избеляването на снимката бе придобила оранжев оттенък.
В портфейла нямаше нищо друго. Нито квитанции, нито сметки от ресторанти, нито отрязъци от чекове, телефонни номера или каквито и да било други хартийки. Не че това ме изненадваше. Генералите по принцип са прибрани хора. Добри воини, но и добри бюрократи. Представих си, че кабинетът на Креймър и апартаментът му в гарнизона са били също толкова подредени, колкото и този портфейл. С всичко необходимо и нищо излишно.
Книгата с твърди корици се оказа научна монография за битката при Курск, издадена от някакъв провинциален университет в Средния запад. Тази битка, която се бе провела през юли 1943 г., беше последната голяма офанзива на хитлеристка Германия във Втората световна война и нейното първо съкрушително поражение в открит бой срещу руснаците. При това тя беше останала в историята като най-голямото танково сражение на всички времена и само хора като Креймър бяха в състояние да променят този факт в бъдеще. Във всеки случай не бях никак изненадан от литературните му интереси. Дълбоко в съзнанието си той сигурно беше съжалявал, че жаждата му за бойни подвизи се ограничава с четене на истории за този величествен двубой между стотиците задъхани, ревящи „Тигри“, „Пантери“ и руските Т–34, разразил се преди толкова години в далечната, изпепелена от слънцето руска пустош.
В куфарчето нямаше нищо друго. Само няколко измачкани късчета хартия, затъкнати в ъглите и по шевовете. По всичко личеше, че Креймър е имал навик преди всяко пътуване да изпразва куфарите си, да ги обръща надолу и да ги изтърсва най-внимателно от всякакви случайно останали боклуци. Поставих всичко обратно вътре, закопчах каишките и сложих куфарчето в краката си.
— Когато се върнем, говори с дежурния от столовата — казах на Съмър. — Опитай се да разбереш кой още е вечерял с тях.
— Ясно — каза Съмър, без да отделя поглед от пътя пред себе си.