Върнахме се във Форт Бърд тъкмо за вечеря. Хапнахме набързо в бара на офицерския клуб заедно с колеги от военната полиция. Дори Уилард да бе поставил свои информатори между тях, те щяха да видят само двама уморени офицери, които се хранят мълчаливо и почти не разговарят. Но между две блюда Съмър все пак успя да се измъкне за малко, а когато се върна, по очите й разбрах, че има да ми казва нещо. Изядох си спокойно десерта и допих кафето, без да бързам, за да не се издам, че имам важна работа. После излязох. Застанах отвън на студа и зачаках. Съмър дойде след пет минути. Усмихнах й се. И двамата се държахме така, сякаш имахме тайна любовна среща.
— Само една жена е вечеряла с Васел и Кумър — каза тя.
— Коя?
— Подполковник Андрея Нортън.
— Психоложката?
— Да.
— През нощта срещу Нова година тя е била на парти.
Съмър направи гримаса.
— Нали ги знаеш тия новогодишни партита. В някакъв бар в града, с още неколкостотин души, през цялото време се влиза и излиза, пиене, шумотевица, бъркотия, хората се изнизват по двойки към хотелите… Спокойно е могла да се измъкне, без да я видят.
— Къде се намира барът?
— На половин час от мотела.
— При това положение е отсъствала поне един час.
— Не е невъзможно.
— Била ли е в бара точно в полунощ? Когато хората се хващат за ръце и пеят „За старото приятелство“? Който е бил край нея, би трябвало да си спомни.
— Присъствалите твърдят, че Нортън била с тях в полунощ. Но тя може да се е върнала дотогава. Оня хлапак от мотела казва, че хъмърът потеглил в единайсет и двайсет и пет. Значи спокойно е могла да се върне, дори е имала пет минути в повече. И всичко е щяло да изглежда напълно естествено. Нали разбираш, малко преди дванайсет всички отново се събират около масата и чакат часовника. И тогава партито започва отначало.
Не казах нищо.
— Тя може да е взела куфарчето, за да го прочисти от улики. Може телефонният й номер да е бил записан на листче заедно с името й. Може Креймър да е носил нейна снимка. Или да си е водил дневник. Във всеки случай тя не е искала да стане скандал. Но след като си е взела онова, което й е трябвало, спокойно е могла да го върне, като са й го поискали.
— Откъде Васел и Кумър са знаели от кого да го поискат?
— В армията е трудно да се прикрие една дългогодишна връзка.
— Нещо не е точно — казах аз. — Ако са знаели за Креймър и Нортън, защо им е трябвало да ходят до къщата във Вирджиния?
— Е, добре, да кажем, че не са знаели със сигурност. По-скоро са го усещали, смятали са го за една възможност. Може би не и първата, която им е дошла наум. Може тогава да са си мислели, че връзката е прекъсната.
Кимнах.
— Какво бихме могли да изкопчим от нея?
— Например да получим потвърждение, че Васел и Кумър са уредили снощи куфарчето да им се предаде. Това ще докаже, че са го търсили, тоест замесени са в убийството на мисис Креймър.
— Но те не са се обаждали на никого от хотела, а не са имали време, за да отидат дотам лично. Така че не виждам как са могли да бъдат замесени. Какво още можем да изкопчим?
— Можем да разберем със сигурност какво е станало с дневния ред. Да кажем, че Васел и Кумър са си го получили обратно. В такъв случай армията поне ще си отдъхне, че някой журналист няма да го изрови от боклука.
Кимнах. Не казах нищо.
— Може и Нортън да го е видяла — продължи Съмър. — Може да го е прочела. И тогава би могла да ни каже за какво е всичко това.
— Звучи примамливо.
— И е.
— Не мога ли просто да ида при нея и да я попитам?
— Ти си от Сто и десета част. Можеш да питаш всекиго за всичко.
— Трябва обаче да се пазим Уилард да не надуши.
— Нортън не знае, че той ти е забранил да ровиш.
— Знае. Казал й е след историята с Карбоун.
— Мисля, че все пак трябва да говорим с нея.
— Няма да е лесно — рекох. — Тя сигурно ще се засегне.
— Само ако възприемем грешен подход.
— А какъв шанс имаме да налучкаме правилния?
— Може да успеем да насочим разговора накъдето искаме. Като се възползваме от чувството й за срам. Тя няма да иска тази история да се разчуе.
— Не бива да я притискаме много, за да не се обади на Уилард.
— Теб страх ли те е от него?
— Страх ме е от това, което може да ни причини от висотата на служебното си положение. Едва ли ще имаме полза, ако ни премести в Аляска.
— Ти решаваш.
Известно време мълчах и мислех. Сетих се за книгата на Креймър. Сега за нас бе настъпил 13 юли 1943 г. В известен смисъл бяхме в положението на Александър Василевски — съветския маршал, решил изхода на битката при Курск. Ако в тази минута вземехме решение за атака, трябваше да нанесем удара с всички сили, да настъпваме решително и да не се отказваме, докато не смажем врага. Ако дори за миг се оставехме да ни завре в калта или се забавехме да си поемем дъх, той щеше да контраатакува и да ни прегази.