Съмър погледна часовника на стената.
— Трийсетте минути изтекоха.
Взехме хъмъра, за да стигнем до Центъра по психология, и паркирахме на място, вероятно запазено за друг. Беше девет часът. Съмър угаси двигателя, отворихме вратите и слязохме на студа.
Взех куфарчето на Креймър със себе си.
Минахме по покритите с плочки коридори и стигнахме до стаята на Нортън. Вътре светеше. Почуках и влязохме. Тя седеше зад бюрото. Всичките й учебници бяха подредени по лавиците. Пред нея го нямаше познатия жълт бележник. Нито молив или писалка. Светлината на настолната лампа описваше идеален кръг върху голото дърво.
Срещу бюрото имаше три стола за посетители. Тя ни направи знак с ръка да седнем. Съмър седна отдясно, аз отляво. Многозначително подпрях куфарчето на Креймър върху облегалката на празния стол в средата, точно срещу Нортън; набиваше се в очи като призрак, внезапно появил се на семейния пир. Нортън дори не го погледна.
— С какво мога да ви помогна? — запита тя.
С подчертано старание наместих куфарчето така, че да застане изправено върху стола.
— Разкажете ни за вечерята снощи.
— Каква вечеря?
— С висшите офицери от бронетанковите войски, които са били на посещение.
Нортън кимна.
— Васел и Кумър — рече тя. — Е, и?
— Те са работили за генерал Креймър.
Тя отново кимна.
— Да, така е.
— А сега ни разкажете за вечерята.
— За храната ли?
— За атмосферата — казах аз. — За разговорите. За настроението.
— Та това си беше най-обикновена вечеря в офицерския клуб — каза тя.
— Някой е дал на Васел и Кумър едно куфарче.
— Така ли? В смисъл като подарък?
Не отговорих.
— Не си спомням такова нещо — каза тя. — Кога точно?
— По време на вечерята — поясних аз. — Или когато са си тръгвали.
Известно време всички мълчахме.
— Куфарче значи — каза Нортън.
— Вие ли бяхте? — запита я Съмър.
Нортън я изгледа озадачено. Тя или искрено не разбираше за какво става дума, или беше превъзходна актриса.
— Какво да съм била аз?
— Вие ли им дадохте куфарчето?
— За какво да им давам куфарче? Та аз едва ги познавам!
— А откъде ги познавате?
— Виждали сме се един-два пъти. Преди години.
— Във Форт Ъруин ли?
— Да речем.
— Защо вечеряхте с тях?
— Бях в бара. Те ме поканиха. Би било грубо да откажа.
— Знаехте ли, че идват?
— Нямах представа — каза тя. — Учудих се, че не са в Германия.
— Все пак сте ги познавали достатъчно, за да знаете къде са базирани.
— Креймър беше командващ бронетанковите войски в Европа. И двамата са от неговия щаб. Едва ли са били базирани в Хавай.
Настана мълчание. Наблюдавах очите на Нортън. Тя не бе спряла погледа си на куфарчето за повече от секунда. Може би си бе помислила, че е мое, и не му бе обърнала повече внимание.
— Какво става тук? — запита тя.
Не отговорих.
— Кажете ми!
Посочих с пръст куфарчето.
— Това е на генерал Креймър. Загубил го е навръх Нова година, а днес се появи отново. Опитваме се да разберем къде е било.
— Къде го е загубил?
Съмър се размърда на стола си.
— В един мотел — каза тя. — По време на интимна среща с жена от тази база. Жената е карала хъмър. Ето защо издирваме жени, които са се познавали с Креймър, имат зачислени персонални хъмъри и са били извън базата в новогодишната нощ, а снощи са вечеряли тук.
— Аз бях единствената жена на вечеря в клуба снощи.
Мълчание.
Съмър кимна.
— Знаем това. И ви обещаваме да запазим всичко в тайна, но първо искаме да ни кажете на кого сте дали куфарчето.
Известно време никой не проговори. Нортън гледаше Съмър, сякаш тя току-що бе разказала труден за разбиране виц.
— Вие май си мислите, че съм била любовница на Креймър — каза накрая тя.
Съмър не отговори.
— Не е вярно — каза Нортън. — Опазил ме господ.
Ние мълчахме.
— Не знам да плача ли, или да се смея — продължи тя. — Много съм объркана. Вашето обвинение е налудничаво. Смаяна съм, че изобщо можете да си помислите подобно нещо.
Дълго време никой не продума. Нортън се усмихна, като че ли случилото се най-вече я забавляваше. Като че ли не изпитваше гняв. Затвори очи, сякаш се мъчеше да изтрие разговора от паметта си.
— Липсва ли нещо от куфарчето? — запита накрая тя.
Не отговорих.
— Помогнете ми, моля ви — настоя тя. — Опитвам се да разбера смисъла на този безумен разговор. Липсва ли нещо от куфарчето?
— Васел и Кумър казват, че не липсва.
— Но?
— Аз не им вярвам.
— Може би е редно да им повярвате. Те са висши офицери.
Не отговорих.
— А какво казва вашият командир?
— Той ни забранява да разследваме случая. Бои се, че може да се стигне до крайно неудобни ситуации.