— Би трябвало да го послушате.
— Аз съм следовател. Работата ми е да задавам въпроси.
— Армията е като семейство — каза тя. — Трябва да сте на наша страна.
Нортън отново затвори очи. Отначало си помислих, че просто е уморена, но после си дадох сметка, че се опитва да си възстанови снощната сцена на гардероба в офицерския клуб.
— Не — каза тя. — Нито един от двамата не носеше куфарче, като си тръгваха.
— Абсолютно сигурна ли сте?
— Сто процента.
— Какво беше настроението им по време на вечерята?
Нортън отвори очи.
— Бяха отпуснати и спокойни — отвърна тя. — Сякаш просто си убиваха времето.
— Казаха ли за какво отново са в Бърд?
— Погребението на генерал Креймър е било вчера на обяд.
— Не знаех това.
— От „Уолтър Рийд“ били освободили трупа, а доколкото знам, Пентагонът се е занимал с подробностите.
— Къде са го погребали?
— В „Арлингтън“ — каза тя. — Къде, ако не във военното гробище?
— Но то е на петстотин километра оттук!
— Горе-долу. По права линия.
— Защо тогава са дошли да вечерят в базата?
— Не ми казаха — отвърна Нортън.
Аз замълчах.
— Друго? — запита тя.
Поклатих глава.
— В мотел значи — каза тя. — Приличам ли ви на жена, която би приела среща с мъж в мотел?
Не отговорих.
— Свободни сте — каза тя.
Станах. Съмър също. Взех куфарчето на Креймър от средния стол и излязох от стаята. Съмър ме следваше по петите.
— Вярваш ли й? — запита ме Съмър.
Двамата седяхме в хъмъра пред Центъра по психология. Двигателят работеше на празен ход и през отворите за отоплението влизаше горещ, застоял въздух, който миришеше на дизелов пушек.
— Абсолютно — казах аз. — Повярвах й още като видях, че не поглежда към куфарчето. Ако го беше виждала преди, сигурно щеше да се стегне. А това за мотела е извън всякакво съмнение. Такава, за да я съблечеш, ще ти трябва най-малко апартамент в „Риц“.
— Е, какво научихме от целия разговор?
— Нищо — отвърнах аз. — Абсолютно нищо.
— Не. Научихме, че Форт Бърд е извънредно привлекателно място, така поне изглежда. Васел и Кумър непрекъснато си намират поводи да ни навестяват.
— Е, това го знам тъй или иначе.
— И че Нортън смята, че сме едно семейство.
— Какво можеш да очакваш от офицер!
— Двамата с теб също сме офицери.
Кимнах.
— Четири години съм бил в „Уест Пойнт“ — казах. — Би трябвало да ги разбирам тези неща. Може би трябваше да си сменя името и да започна отново като редник. Досега щяха да са ме повишили в сержант. Или дори в главен сержант. Де да беше така!
— А сега какво?
Погледнах часовника си. Наближаваше десет.
— Сега ще спим — казах. — А утре рано-рано тръгваме да търсим кофичка от кисело мляко.
13
Аз самият никога не бях ял кисело мляко, но бях виждал други да ядат и имах смътна представа, че се продава в малки кофички, около пет сантиметра в диаметър, което означаваше, че на квадратен метър се събират малко повече от триста кофички. Общата площ на Форт Бърд беше четиристотин квадратни километра, следователно в нея можеха да се разпръснат към 120 милиарда кофички. Да се намери сред тях точно определена кофичка беше задача, сравнима с намирането на конкретна спора антракс в рамките на футболен стадион. Успях да направя тези пресмятания, докато си вземах душ и се обличах в пълния мрак преди зазоряване.
После седнах на леглото и зачаках небето да просветлее. Нямаше смисъл да излизам още сега и да пропусна шанса си от едно на сто и двайсет милиарда само защото не виждам в тъмното. Затова пък, както си седях, изведнъж ми хрумна, че ние бихме могли да подобрим значително този шанс, стига да търсехме интелигентно и на подходящи места. Човекът с киселото мляко явно бе стигнал от точка А до точка Б. Ние знаехме къде се намира точка А — там, където бе убит Карбоун. Докато точка Б най-вероятно беше дупка в телената ограда или място в близост до някоя от основните сгради на базата. Така че, ако играехме умно, можехме да сведем милиарда до милион и да намерим онова, което търсехме, за някакви си стотина години, вместо за хиляда.
Освен ако междувременно някоя изгладняла миеща се мечка не бе отмъкнала кофичката в дупката си като скромна закуска.
Със Съмър се срещнахме в автопарка на военната полиция. Тя беше бодра и пълна със сили, но и двамата мълчахме. Нямаше нищо за казване, освен че задачата, с която се бяхме нагърбили, си беше направо невъзможна. Само че не искахме да си го признаем на глас. Затова и не ни беше до приказки. Качихме се в един хъмър и потеглихме. Този път карах аз за разнообразие, като маршрутът беше същото триминутно разстояние, което бях изминал преди трийсетина часа.