Вървяхме бавно. Аз правех малки крачки и скоро си изработих ритъм, при който на всяка крачка обръщах главата си от крайно ляво до крайно дясно и обратното. Сигурно съм изглеждал доста глупаво отстрани. Като пингвин. Но иначе методът беше ефикасен. Движех се на автопилот, при което земята пред очите ми се сливаше в равен сив фон. Успявах да елиминирам от съзнанието си всичко, което си беше на мястото — сухи треви, клечки, кал. Ако обаче се появеше нещо необичайно за там — например кофичка от кисело мляко, — то веднага щеше да ми се набие в очи.
Така вървяхме десет минути, при което не открихме нищо.
— Да се сменим, а? — предложи Съмър.
Разменихме местата си и продължихме нататък. Освен милионите тонове гнила шума и други естествени боклуци не открихме нищо. Военните бази се поддържат в идеален вид. Ежеседмичното почистване на района е нещо като религиозен ритуал. Извън телената ограда човек можеше да се спъне в какво ли не. Но вътре беше като излизано. Вървяхме така още десет минути, изминахме нови триста метра, после спряхме и отново си разменихме местата. От бавното ходене на студа усетих, че замръзвам. Но продължавах да пристъпям и да се взирам в земята пред себе. Усещах, че с всяка крачка шансовете ни се увеличават. Разстоянието, което си бяхме определили да изминем, беше около два километра и половина. Първите и последните неколкостотин метра не предлагаха много възможности. Можеше да се предположи, че отначало единствената грижа на убиеца е била да се отдалечи колкото се може повече. Към края пък вече е наближавал сградите на базата, а дотогава е трябвало да е приключил със задачата, за да си придаде безгрижен вид. Така че средният участък би бил най-подходящ, за да се отърве от всичко ненужно. Ако е бил нормален, той е трябвало да спре колата, да си поеме дълбоко дъх и да обмисли всичко отначало. Може би е свалил прозореца и е усетил нощния студ по лицето си.
Забавих крачка и напрегнато се огледах вляво и вдясно. После пак — първо вляво, после вдясно. Нищо.
— Дали е имал кръв по себе си? — запитах.
— Може, но не много — чух гласа на Съмър от дясната си страна.
Не извих глава да я погледна. Очите ми бяха вперени в земята пред мен.
— Може би по ръкавиците — каза тя. — А също и по обувките.
— По-малко, отколкото си е мислил — казах аз. — Може би е очаквал да има много кръв. Освен ако самият не е бил лекар.
— Тоест? — каза тя.
— Тоест не е ползвал кола от парка. Очаквал е да има много кръв, а не е искал на другия ден да открият петна по седалките.
— Тоест, ако е бил със собствена кола, както каза ти, просто е хвърлил кофичката отзад и ние няма какво да търсим тук.
Кимнах безмълвно. Продължихме да крачим напред.
Извървяхме целия среден участък от пътя, но не открихме нищо. Две хиляди метра спяща зимен сън органична материя и нито едно човешко творение. Никакви угарки, никакви хартийки, никакви ръждясали консервни кутии или празни бутилки от бира. Достойна оценка за командира на базата. И голямо разочарование за нас. Когато на триста метра различихме сградата на щаба, спряхме.
— Искам да се върна — казах аз. — И да огледам средната част още веднъж.
— Става — рече тя. — И така, кръгом!
Двамата се обърнахме и тя застана от другата ми страна. Решихме да минем още веднъж централния участък на отсечки от по триста метра, като разменяме местата си — там, където аз бях ходил от външната страна, сега щеше да е тя, и обратното. Нямаше никаква реална причина, освен да съпоставим гледните си точки. Аз бях поне с една глава по-висок от нея и според едно просто тригонометрично изчисление можех да обхвана терена поне с две стъпки по-надалеч във всяка посока. Докато на Съмър очите й бяха по-близо до земята, а тя твърдеше, че има остро зрение.
Закрачихме в обратната посока бавно и равномерно.
В първата отсечка не открихме нищо. Разменихме местата си. Аз застанах на пет метра от левия коловоз. Погледът ми шареше вляво и вдясно. Сега вятърът духаше в лицата ни и очите ми се насълзиха от студа. Пъхнах ръце в джобовете си.
Във втората отсечка също нямаше нищо. Отново се сменихме. Сега крачех на метър и половина от пътя, успоредно на коловозите. В третата отсечка пак нищо. Отново се разменихме. Докато вървяхме бавно напред, пресмятах наум. До момента бяхме огледали ивица, широка пет метра и дълга 2200. Това правеше към 11 000 квадратни метра, което е малко повече от един хектар. Една четирийсет хилядна от площта на базата. Шансът ни да открием кофичката точно тук беше едно на четирийсет хиляди — малко по-добър, отколкото ако отидехме до града да си купим билет от лотарията.