Крачехме мълчаливо. Вятърът се усилваше, очите ни сълзяха. Не се виждаше нищо.
И изведнъж го съзрях.
Беше доста вдясно, може би на шест-седем метра от мен. Не кофичка за кисело мляко, нещо друго. За малко щях да го подмина, понеже беше извън полосата на оглед. Дотам кофичка от кисело мляко не би могла да стигне, ако бъде хвърлена от прозорец на кола. Ето защо, макар очите ми да го забелязаха, мозъкът ми веднага го отхвърли. Просто така го бях програмирал.
Но след това погледът ми се върна и се задържа върху предмета. По чисто животински инстинкт.
Предметът приличаше на змия. Онази част от мозъка ми, която бях наследил от влечугите, прошепна: змия, и по нервните ми влакна мигновено протече електрически импулс от чист, примитивен страх — същия страх, благодарение на който прадедите ми бяха съумели не само да оцелеят, но и да еволюират през хилядолетията. Всичко протече за част от секундата. После затихна. Модерната, образована част от мозъка ми се намеси и каза само: през януари тук няма змии, приятел. Много е студено. Изпуснах въздуха от дробовете си, направих крачка напред, после се спрях и отново погледнах нататък. Този път от любопитство.
В сухата трева наистина се бе проточил закривен черен предмет. Войнишки колан? Градински маркуч? Ала предметът лежеше на земята някак тежко, беше потънал дълбоко сред твърдите кафеникавите стъбла, по-дълбоко, отколкото ако беше направен от гума, плат или кожа. Явно беше масивен. Така и трябваше да бъде, след като бе прелетял толкова голямо разстояние от пътя. Значи сигурно беше нещо от метал. И то плътен, не тръбен. Затова ми беше непознат на вид. В армията почти няма метални предмети със закривена форма.
Тръгнах към него. Приближих се. Коленичих.
Беше железен лост.
Черен, лъскав, в единия си край зацапан със спечена кръв и косми.
Останах да пазя находката си и пратих Съмър да вземе джипа. Сигурно бе тичала през целия път дотам, защото се върна по-рано, отколкото я очаквах, все още задъхана.
— Имаме ли торбички за улики? — запита тя.
— Това не е улика — отвърнах аз. — При злополука не се търсят улики.
— Не смятам да го предавам в съда — каза Съмър. — Просто не желая да оставям отпечатъци по него, че на Уилард да му хрумне някоя умна идея.
Тя провери в багажника на джипа.
— Няма торбички — установи разочаровано.
Замислих се. Обикновено се внимава веществените доказателства да не се замърсят с чужди отпечатъци, косми и друга материя, за да не се подвежда следствието. Ако объркаш нещо, прокурорите ще те изядат. Но този път причините да внимаваме бяха по-различни. Тъй като Уилард ми дишаше във врата, ако вземех, че обърках нещо, можеше да се окажа право в затвора. Средство, мотив, възможност, а сега и отпечатъците ми върху оръжието на убийството — нещата му се нареждаха идеално. Ако версията за злополука при тренировки се издънеше, той щеше да се хване за първото обяснение, което му се изпречеше на пътя.
— Можем да доведем специалист — каза Съмър. Беше застанала непосредствено зад мен. Усещах присъствието й, без да я виждам.
— Не можем да намесваме никого — казах аз. — Съвестно ми е, че и теб набърквам.
Тя пристъпи до мен и клекна. Разгърна тревата, за да погледне отблизо.
— Не го пипай — казах аз.
— Нямам такова намерение — отвърна тя.
Двамата клечахме един до друг и оглеждахме оръжието. Беше най-обикновен лост за разковаване на сандъци, изработен от осмоъгълен стоманен прът. Имаше вид на качествен инструмент. При това беше нов, покрит с лъскава черна боя, с каквато обикновено се боядисват яхти и коли. По форма напомняше на алт саксофон. Тялото му беше около деветдесет сантиметра, леко S-образно. В единия си край беше едва чупнато, а в другия по-извито, с което наподобяваше главна буква J. И двата края бяха сплеснати и разцепени по средата, за да вадят пирони. Като цяло формата на инструмента беше издължена, проста и брутална в своята ефикасност.
— Не е ползван много — каза Съмър.
— Никак — отвърнах аз. — Не и по предназначение.
Изправих се.
— Няма смисъл да го проверяваме за отпечатъци — казах. — Оня положително е бил с ръкавици, когато е замахвал с него.
Съмър също се изправи и застана до мен.
— Няма смисъл да вземаме и кръвна проба — добави тя. — Можем да сме сигурни, че кръвта е на Карбоун.
Не отговорих.
— Не можем да го оставим да се търкаля тук — каза Съмър.