— Имам.
— Покажи я.
Бях по-голям от автомата за кока-кола, целият покрит със значки и нашивки, така че той постъпи, както би постъпил на негово място всеки двайсетгодишен хлапак, особено когато заговоря с този тон. Отлепи задника си от високото столче, посегна и извади портфейл от задния си джоб. Отвори го. Шофьорската му книжка беше затъкната зад мътно найлоново прозорче. На нея бяха отпечатани снимката и името му заедно с адреса.
— Така — рекох аз. — Сега знам къде живееш. След известно време ще дойда пак с още въпроси. Ако те няма тук, ще те открия вкъщи.
Той не отговори. Извърнах се, бутнах вратата и излязох да чакам в хъмъра.
Четирийсет минути по-късно се появи военна линейка с още един хъмър. Казах на хората си да приберат всичко, включително наетата кола, но не ги изчаках да приключат, а тръгнах право към базата. На портала отново записаха данните ми, после се върнах в кабинета, който не беше мой, и наредих на сержантката да ме свърже с Гарбър. Седнах зад бюрото си и зачаках разговора. Не бяха минали и две минути, и телефонът иззвъня.
— Какво става? — запита той.
— Казва се Креймър — рекох аз.
— Знам — рече Гарбър. — Обадих се на полицейския диспечер, след като говорих с теб. Какво му се е случило?
— Инфаркт — казах аз. — По време на полов акт с проститутка, дошла доброволно. В мотел, където на една по-придирчива хлебарка не би й стъпил кракът.
Настана продължително мълчание.
— Ах, мамка му — рече накрая Гарбър. — Та той беше женен!
— Да, видях брачната му халка. И пръстена от „Уест Пойнт“.
— Випуск петдесет и втора — каза Гарбър. — Проверих.
По линията отново настана тишина.
— Ах, мамка му — повтори той. — Защо умни иначе хора вършат подобни дивотии?
Не отговорих, понеже сам не знаех.
— Трябва да бъдем дискретни — рече Гарбър.
— Не се бойте — казах аз. — Потулването на случая вече е в ход. Местните ми разрешиха да го изпратя за аутопсия в „Уолтър Рийд“.
— Добре — рече Гарбър. — Чудесно. — Помълча малко, после каза: — Хайде, разправяй отначало.
— Беше с нашивки от Дванайсети бронетанков корпус — казах аз. — Това значи, че базата му е била в Германия. Вчера е пристигнал на „Дълес“. Вероятно от Франкфурт. С граждански полет, разбира се, понеже беше с параден костюм. Сигурно се е надявал да го сложат в първа или бизнес класа. Ако беше летял с военен транспорт, щеше да е с полева униформа. На „Дълес“ взел евтина кола под наем и пропътувал четиристотин и осемдесет километра до мотел за петнайсет долара на нощ, където си хванал проститутка за двайсет долара.
— Знам за полета — каза Гарбър. — Вече се обадих в щаба на Дванайсети корпус. Казах им, че е мъртъв.
— Кога?
— След като разговарях с диспечера.
— Казахте ли им къде и как е умрял?
— Казах им, че най-вероятно от инфаркт, нищо повече, никакви подробности, никакво местонахождение на трупа. Сега все повече ми се струва, че съм взел правилното решение.
— А какво знаете за полета?
— Пътувал е с „Америкън Еърлайнс“ вчера от Франкфурт до „Дълес“, кацнал е в тринайсет нула-нула, имал е връзка в девет нула-нула днес от Вашингтон за „Ел Ей Интърнашънъл“. Отивал на конференция на Командването на бронетанковите войски във Форт Ъруин. Той беше един от командващите на бронетанковите войски за Европа. Важна клечка. С известен шанс, не много голям, до две години да го повишат в заместник-началник щаб. Понастоящем заместник-началникът е от пехотата, а там обичат да ги сменят на ротационен принцип. Така че е имал шанс. Но сега вече няма, не мислиш ли?
— Ни най-малък — отвърнах.
Гарбър не отговори.
— Колко време е щял да остане тук?
— Трябвало е да се върне в Германия до седмица.
— Как са трите му имена?
— Кенет Робърт Креймър.
— Хващам се на бас, че знаете и рождената му дата — казах. — И мястото му на раждане.
— Е, и?
— А също и номерата на полетите и дали е седял до прозореца или до пътеката. И дали е поръчал месно или вегетарианско меню. Както и номера на стаята, която са му пазили в общежитието за командировани във Форт Ъруин.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Искам да попитам защо и аз не знам всичко това?
— Откъде да го знаеш? — рече Гарбър. — Все пак аз говорих по телефона, докато ти претърсваше някаква си стая в мотел.
— Знаете ли какво? — рекох аз. — Всеки път, когато пътувам за някъде, мъкна със себе си цяла пачка самолетни билети, пътни листове, хотелски резервации и тъй нататък, а когато се връщам от чужбина, нося паспорт. А пък ако отивам на конференция, ще имам и куфарче, в което да разнасям всичко това, плюс още цял куп боклуци.