— И разваля имиджа на Кълъмбия? Какво го интересува това?
— Разваля имиджа на армията — отвърнах аз — Той няма да иска името на Брубейкър да се свързва с уличници и пласьори на дрога. Все пак ставадума за полковник от елитните части. Уилард и без това се бои, че тия истории в Съветския съюз ще доведат до размествания в армията. Според него сега повече отвсякога трябва да пазим имиджа си. Въобразил си е, че само той разбира положението.
— Положението е такова, че аз, тъй или иначе, не мога да се добера до този случай. Самият той има ли някакво влияние над полицията в Кълъмбия или над ФБР? Ако ли не, може да забрави за случая.
— Бъди готов за неприятности — казах аз.
— Искаш да кажеш, че ни чакат седем гладни години?
— Е, не чак толкова.
— Защо не?
— Имам такова предчувствие.
— Доволен ли си, че аз ти посреднича с местните? Или да им кажа да се свържат направо с теб? Формално погледнато, Брубейкър е твой контингент.
— Ти се занимавай с тях — отвърнах. — Имам си достатъчно грижи.
Затворихме и аз отново се наведох над списъците на Съмър. Деветстотин седемдесет и три имена. Деветстотин седемдесет и двама невинни, един виновен. Кой ли?
Съмър се върна след около час и още с влизането си ми подаде лист хартия. Беше фотокопие от заявка за изписване на оръжие, подадена преди четири месеца от сержант Кристофър Карбоун. Беше за пистолет „Хеклер & Кох“. Може би на Карбоун му бе допаднал автоматът „Хеклер & Кох“ на въоръжение в „Делта“ и бе решил да се екипира с лично оръжие от същата марка за самозащита. Изрично бе поискал модификация, която да стреля със стандартни деветмилиметрови патрони тип „Парабелум“. С пистолета си бе изписал един пълнител с 13 патрона и два резервни. Като заявка беше съвсем стандартна, пък и в избора на оръжието нямаше нищо необичайно. Предполагах, че е била удовлетворена, без да предизвика политически последици. „Хеклер & Кох“ е германска фирма, а последния път, когато проверих, Германия беше член на НАТО. Едва ли бяха възникнали й технически проблеми със съвместимостта. Патроните „Парабелум“ бяха стандартен боеприпас на НАТО. Военните складове в американската армия бяха пълни с тях. Имаше достатъчно, за да се напълнят три пълнителя с по 13 патрона милион пъти дневно, докато свят светува.
— Е, и? — запитах аз.
— Виж подписа — каза Съмър. Извади от вътрешния си джоб копието от жалбата на Карбоун по мой адрес и ми го подаде. Разгънах го на бюрото си, успоредно със заявката за оръжие. Огледах внимателно и двете.
Подписите бяха еднакви.
— Не сме графолози все пак — казах аз.
— Не е и нужно. Подписите са идентични, Ричър. Повярвай ми.
Кимнах. И двата подписа гласяха К. Карбоун; и на двата главните букви К бяха твърде характерни — издължени нагоре, изписани със замах, с дълги засукани камшичета. Малкото н в края на всеки подпис също беше характерно — с дълга и енергична напречна черта, която стигаше далеч след името и завършваше с артистична извивка надолу. Буквите а-р-б-о-у по средата бяха равни, закръглени и четливи. Подписът издаваше твърда ръка, воля и самоувереност; беше подпис, еволюирал в течение на годините, през които е бил поставян върху безброй чекове, сметки, разписки и документи за наемане на коли. Разбира се, нито един подпис не е защитен срещу фалшифициране, но този конкретно би представлявал сериозно предизвикателство. Едва ли е било лесно да се намери фалшификатор между полунощ и 08:45 сутринта във военна база в Северна Каролина.
— Ясно — казах аз. — Жалбата е истинска.
Оставих листа върху бюрото. Съмър го обърна към себе си и прочете написаното от край до край, макар че сигурно вече го знаеше наизуст.
— Много хладнокръвно звучи — каза тя. — Като нож в гърба.
— Смахната история — казах аз. — Това е. Никога не съм виждал този човек, абсолютно съм сигурен. Освен това е от „Делта“. А сред тях няма пацифисти и нежни души, които се ужасяват от едно малко сбиване. Защо се е скандализирал толкова? Да не би да съм счупил неговия крак?
— Може да е имал личен мотив — каза тя. — Може дебелият да му е бил приятел.
Поклатих глава.
— Щеше да се намеси. Да ни разтърве.
— Това е единствената жалба, която е подал за шестнайсет години служба.
— Ти да не си разпитвала?
— Да, говорих с всякакви хора. И с местни, и по телефона.
— Внимателно ли пипа?
— Много внимателно. Тази жалба е единствената, подавана някога срещу теб.
— И това си проверила значи?
Тя кимна.
— Проверявам всичко, до най-малката подробност.