— Глупости, Санчес. Това е инсценировка.
— Естествено. Знам го и без да ми кажеш.
— Опита ли се да им го обясниш?
— Смяташ ли, че беше нужно? Те може да са цивилни, но не са глупаци.
— Защо злорадстват тогава?
— Понеже това им развързва ръцете. Ако не са в състояние да разкрият случая, могат да го пишат улична свада между пласьори. Така накисват Брубейкър, а свалят всякаква отговорност от себе си.
— Открили ли са свидетели?
— Нито един.
— Произведени са изстрели — казах аз. — Все някой ги е чул.
— Не и според местните полицаи.
— Уилард ще превърти — рекох аз.
— Това е най-малкият ни проблем.
— Имаш ли алиби?
— Аз ли? Трябва ли да имам?
— Уилард ще се опита да те притисне. Ще използва срещу теб всичко, за което може да се хване, за да му играеш по свирката.
Санчес не отговори веднага. В настъпилата пауза шумът по линията се усили. После отново се чу гласът му.
— Мисля, че няма за какво да се хване — каза той. — Все пак не аз, а градската полиция отправя обвиненията.
— Ти се пази — казах аз.
— Бъди спокоен.
Натиснах копчето и прекъснах връзката. Съмър мислеше. Лицето й беше напрегнато, долните й клепачи потрепваха.
— Какво? — запитах аз.
— Сигурен ли си, че е инсценировка?
— Няма как да не е.
— Е, добре — каза тя. — Хубаво. — Вдигна ръка и я постави върху картата. Кутрето върху Форт Бърд, показалеца върху град Кълъмбия. — Да приемем, че е инсценировка. Очертава се една закономерност. Дрогата и парите в джоба на Брубейкър са същото, което беше клонът в задника на Карбоун и киселото мляко по гърба му. Прекалено старателен опит за отклоняване на следствието. За прикриване на истинския мотив. Това вече не са догадки, а реално установен метод на действие. Извършителят е един и същ. След като е премахнал Карбоун тук, той се е метнал на колата и е потеглил за Кълъмбия, за да очисти и Брубейкър. Такава е последователността на събитията. Всичко си идва на мястото. Часове, разстояния, начинът на мислене.
Погледнах я. Малката й кафява ръка беше разперена върху картата като морска звезда. Върху ноктите си имаше прозрачен лак. Очите й блестяха.
— Защо е изхвърлил лоста? — запитах. — След Карбоун, но преди Брубейкър.
— Предпочитал е с пистолет — каза тя. — Като всеки нормален човек. Само дето тук не е можел да го използва. Вдига много шум. Представи си: изстрели късно вечерта, на километър и половина от щаба на базата, всички щяха да хукнат натам. Докато в града, и то в скапан квартал като онзи, явно е разчитал, че никой няма да обърне внимание. Както впрочем е станало.
— Можел ли е обаче да бъде сигурен?
— Не — каза тя. — Не напълно. Той е определил мястото на срещата, така че поне е знаел къде отива. Но не е можел да знае какво ще намери там. Сигурно е искал да запази лоста като резервно оръжие. Само че лостът е бил покрит с кръв и косми от Карбоун. Бързал е, не е имал време да го почисти. Земята е била замръзнала. Не е имало трева, за да го избърше. Не е можел да го качи така в колата. Вероятно се е притеснявал, че ще го спрат за проверка по пътя. Затова го е захвърлил.
Кимнах. Все пак един стоманен лост не е незаменим.
Пистолетът е далеч по-надеждно оръжие срещу силен и предпазлив противник. Особено в близък бой, например в сляпа уличка. Особено на откритото пространство, където бе повалил Карбоун. Прозях се. Затворих очи. Откритото пространство, където бе повалил Карбоун. Отворих ги отново.
— Той е убил Карбоун тук — казах аз. — После се е метнал на колата и е подкарал към Кълъмбия, за да очисти Брубейкър.
— Именно — каза Съмър.
— Но ти смяташ, че вече е бил с кола.
— Именно — повтори тя.
— Тоест смяташ, че убиецът е докарал Карбоун до онова място край пътя, ударил го е с лоста по главата, поставил е трупа, както го заварихме, след което се е върнал в базата. Заключенията ти са доста добри. И мястото, където открихме лоста, ги потвърждава.
— Благодаря — каза тя.
— След което и двамата предположихме, че е паркирал колата и се е прибрал.