През найлоновия плик натиснах копчето за освобождаване на пълнителя, което се намира зад спусъка, и разтърсих плика, докато пълнителят изпадна от ръкохватката. Беше стандартният пълнител на пистолета, за осемнайсет патрона, но в момента беше зареден с шестнайсет. Дръпнах рамата и изхвърлих патрона от цевта. С него ставаха седемнайсет. Следователно Трифонов бе напуснал базата с деветнайсет патрона — осемнайсет в пълнителя и един в цевта, а се бе върнал със седемнайсет — шестнайсет в пълнителя и един в цевта. Два патрона липсваха.
— Имаш ли телефон? — запитах мъжа.
Той посочи с глава телефонната кабина в ъгъла на хангара, на шест-седем метра от работното му място. Отидох до телефона и набрах номера на моята сержантка. Нямаше я, вместо нея отговори ефрейторът от Луизиана. Жената от нощната смяна сигурно си беше още у дома, във фургона, и приспиваше детето или си вземаше душ, преди да тръгне за работа.
— Свържи ме със Санчес в Джаксън — казах аз. После зачаках, долепил слушалка до ухото си. Мина една минута. После още една.
— Какво има? — чух накрая гласа на Санчес.
— Открили ли са гилзите? — запитах аз.
— Не — отвърна той. — Оня сигурно е почистил след себе си.
— Жалко. Можехме да ги сравним с оръжието, за да го пъхнем на топло.
— Ти си открил убиеца?
— В момента държа пистолета му. „Щаер ГБ“, зареден, с два липсващи патрона.
— Кой е той?
— Ще ти кажа после. Нека и цивилните да се потрудят малко.
— Някой от нашите ли е?
— Да, колкото и тъжно да звучи.
Санчес не каза нищо.
— Открили ли са куршумите? — запитах аз.
— Не — отвърна той.
— Как така? Нали е станало в сляпа уличка? Къде биха могли да отидат? Забили са се в някоя стена, и толкова.
— Ако е така, няма да ни свършат работа. Ще са деформирани до неузнаваемост.
— Те са с цели ризи, няма да са деформирани — казах аз. — Най-малкото бихме могли да ги претеглим.
— Да, но не са ги открили.
— А търсят ли ги?
— Не знам.
— Появиха ли се свидетели?
— Не.
— Откриха ли колата на Брубейкър?
— Не.
— Трябва да е там някъде, Санчес. Той е отишъл с кола, пристигнал е между полунощ и един. Колата му се забелязва лесно. Не се ли опитват да я открият?
— Има нещо, което крият от мен. Усещам го.
— Уилард появявал ли се е?
— Очаквам го всеки момент.
— Кажи му, че случаят „Брубейкър“ е разкрит — рекох аз. — Кажи му още, че си чул, че другият случай изобщо не е бил злополука. Това ще го зарадва много.
Затворих телефона и се върнах в телената клетка. Съмър беше влязла при мъжа и двамата преглеждаха инвентарната книга.
— Погледни — каза ми тя. С двата си показалеца сочеше две отделни вписвания в книгата. Трифонов бе изписал личния си деветмилиметров „Щаер ГБ“ в седем и трийсет вечерта на четвърти януари, а го бе върнал в пет и петнайсет сутринта на пети. Подписът му беше с едри неравни букви. Като българин беше свикнал да пише на кирилица, помислих си, и сега му беше трудно с латиницата.
— Защо го е взел? — запитах аз.
— Не ги питаме — каза оръжейникът. — Просто ги отмятаме в книгата.
Излязохме от хангара и тръгнахме към спалните помещения. Минахме покрай открит паркинг, на който имаше петдесетина коли. Обикновени войнишки возила, повечето американски, почти нито една вносна. Между тях се виждаха няколко обикновени седана, но повечето бяха пикали и джипове или големи детройтски купета. Някои от последните бяха със спортни ивици през каросерията или изрисувани надлъж с огнени езици; някои бяха с повдигнати задни ресори, хромови джанти и широки гуми с тлъсти, изпъкнали букви. И само един корвет. Яркочервен, паркиран доста встрани, поне през десетина свободни места от най-близката кола.