Тръгнахме към асансьора и тримата. На втория етаж се огледахме и по табелите открихме реанимацията. Сестрата пред вратата ни спря. Показах й значката си и казах:
— Пикълс.
Сестрата посочи с пръст към една отделна стая със затворена врата на отсрещната страна на коридора.
— Пет минути — каза тя. — Човекът е много зле.
Като чу това, Трифонов се усмихна. Пресякохме коридора и отворихме вратата. Светлината беше намалена. На леглото лежеше някакъв мъж. Заспал. Трудно бе да се каже дали е едър или дребен. Не се виждаше много от него. Целият беше в гипс. Двата му крака бяха вдигнати на екстензия, а коленете му бяха омотани в бинт с дренажи. Срещу леглото, на нивото на очите ми, имаше светлинно табло, покрито с рентгенови снимки. Запалих лампата и го погледнах. Отстрани на всяка снимка с флумастер пишеше Пикълс. Имаше снимки на ръцете и краката му, на ребрата, ключиците и таза. Човешкото тяло има повече от двеста основни кости, а на нашия Пикълс май повечето му бяха строшени. Тази година той щеше да се окаже голямо перо в бюджета за рентген на болницата.
Загасих лампата и ритнах два пъти крака на леглото. Мъжът се размърда. Събуди се. Взря се в полумрака и като видя Трифонов, изражението на лицето му беше предостатъчно като алиби. Беше изражение на див, животински ужас.
— Вие двамата чакайте отвън.
Съмър изведе Трифонов, а аз се приближих до горната табла на леглото.
— Как си, тъпо копеле? — запитах го.
Мъжът на име Пикълс беше побелял като вар, изпотен и треперещ в гипсовите си отливки.
— Този е! — каза той. — Дето излезе. Той ми направи това.
— Какво ти направи?
— Простреля ме в краката.
Кимнах. Погледнах бинтовете на коленете му. Пикълс беше прострелян в капачките. Две капачки — два куршума. Два изстреляни патрона.
— Отпред или отстрани?
— Отстрани.
— Отпред е по-зле — казах аз. — Имал си късмет. Не че много го заслужаваш.
— Нищо не съм направил!
— Така ли? Току-що видях жена ти.
— Мръсна българска кучка.
— Не говори така.
— Тя си е виновна! Като не слуша какво й се говори… Мъжът трябва да се слуша. Тъй пише в Библията.
— Я млъквай — казах аз.
— Няма ли да направиш нещо?
— Ще направя — казах аз. — Ти само гледай.
После замахнах с ръка, сякаш гонех муха от чаршафа. Леко забърсах коляното му с кокалчетата си. Той изпищя от болка, а аз станах и тръгнах към вратата. Като излязох, сестрата ме гледаше въпросително.
— Много е зле — казах и си тръгнах.
Слязохме с асансьора и минахме през главния вход, за да избегнем дежурния диспечер. Стигнахме мълчаливо до хъмъра. Отворих задната врата, но преди Трифонов да се качи, го спрях. Протегнах ръка и се здрависахме.
— Извинявам се — казах аз.
— Ще си имам ли неприятности? — запита той.
— Не и с мен — отвърнах аз. — Ти си мой човек. Но си извадил голям късмет. Можел си да улучиш феморалната артерия. Щял си да го убиеш като нищо. И тогава щеше да загазиш здравата.
Трифонов се усмихна. Беше напълно спокоен.
— Тренирал съм пет години в ГРУ — каза той. — Знам как се убиват хора. Знам и как не се убиват.
16
Върнахме щаера на Трифонов и спряхме пред портала на „Делта“, за да слезе. Предположих, че още с влизането си ще го сдаде в оръжейната, после ще отиде в стаята си и ще продължи да чете книгата си оттам, където го бяхме прекъснали. Върнахме хъмъра в автопарка на военната полиция и отидохме в кабинета ми. Съмър веднага се залепи за фотокопието от книгата на портала, което все така си висеше, залепено с тиксо на стената до картата.
— Васел и Кумър — каза тя. — Това са единствените други лица, напускали базата тази вечер.
— Значи са отишли на север — казах аз. — Ако искаш да кажеш, че са изхвърлили куфарчето от колата, то трябва да се съгласиш, че са отишли на север. А не на юг, към Кълъмбия.
— Ясно — каза тя. — Значи Карбоун и Брубейкър не са убити от един и същ човек. Няма връзка помежду им. Само дето си загубихме времето.
— Добре дошла в реалността — отвърнах аз.
Реалността се усложни допълнително, когато след двайсетина минути телефонът иззвъня. Беше моята сержантка. Санчес ме търсел от Форт Джаксън, съобщи тя и ни свърза.
— Уилард дойде и си замина — започна той. — Невероятна, история.
— Нали ти казах!
— Скача и се трътка като полудял.
— Но ти беше бетон, нали?
— И слава богу!
Помислих малко.
— А спомена ли му за моя човек?
И той помисли няколко секунди, преди да отговори:
— Нали ти така ме посъветва. Не трябваше ли?
— Оказа се фалшива следа. Отначало изглеждаше обещаващо, но не стигнахме доникъде.