Тя го погледна в очите и го попита:
— Уби го, нали?
— Да — отвърна Рап след известно колебание.
Ривера продължи да го гледа с проницателните си очи, кимна и със спокоен тон добави:
— Да си събираме багажа и да се махаме оттук.
Рап очакваше по-сериозна караница. Дори когато я последва вътре в къщата, той очакваше препирнята да продължи по-късно. Докато Ривера прочистваше мястото, той се обади на пилотите и им каза да се приготвят за излитане. Беше им необходим по-малко от час да приключат с всичко. Докато небето на изток просветляваше, Рап метна чантите в багажника на наетата Тойота Еф Джи Крузър и заключи къщата.
Бяха пристигнали в Голфито с нает под наем корпоративен самолет, управляван от бивши военни пилоти, на които се плащаше допълнително да си държат устата затворена. Влизането в страната мина безпроблемно. Кацнаха на малкото летище на Голфито, където митническият и имиграционен контрол съществуваше по-скоро за отбиване на номера. Разузнавателен подготвителен екип вече беше уредил наема на къщата и джипа. Единствената неприятност бяха многобройните и шумни агенти на недвижими имоти, които бродеха из летището в търсене на потенциални купувачи. Бумът на този сектор от икономиката най-накрая беше достигнал и до отдалечената южна част на Коста Рика. Много заможни американци живееха в района и кацането на частен самолет на местното летище не беше необичайна гледка. Но също така не беше в реда на нещата да пристигнеш незабелязано. Имаше опасност някой напорист журналист да ги нападне с въпросите си, но едва ли щеше да узнае нещо съществено. Рап и Ривера пътуваха с мексикански паспорти.
Самолетът се отлепи от земята и се насочи на север малко преди седем сутринта. Няколко часа по-късно кацнаха в Канкун и влязоха в частен хангар, където смениха самолета и самоличността си. Сега бяха Боб и Сюзън Лутър, двойка съпрузи от Нешвил. Следващият етап от пътуването им трябваше да ги отведе в Хюстън, но малко след като излетяха, се обадиха от Ленгли. Тъй като не искаше да се впуска в подробности по незащитената линия, шефката на Рап каза само, че президентът искал да се посъветва с него по някакъв неотложен въпрос. Тя била с него в Атланта и двамата щели да потеглят обратно за Вашингтон след като обядват.
Ривера мълча през по-голямата част от полета. Беше забола нос в някаква книга и не обърна внимание на Рап. Фактът, че сега му казваше, че разбира защо сам е очистил Гарет, беше добър знак.
— Ти си много добър в занаята — каза Ривера. — Понякога дори ме плашиш. Но не в това е въпросът. На тази операция беше заложено много и тя трябваше да мине гладко и перфектно. Колкото и да ми се искаше лично да бях удушила онзи негодник, би било наивно да се заблуждавам, че ще ме оставиш да го сторя аз.
— Благодаря ти за разбирането.
— Сега е твой ред?
— Мой ред? За какво?
— Да ми се извиниш. — Ривера отметна назад кичур от лъскавата си черна коса и се намести в седалката. — Хайде, искам да го чуя.
— Какво да чуеш?
— Извинението ти, че не ми каза какви са истинските ти планове.
— Аз…
— Ти мислеше, че си знаеш най-добре и не беше сигурен как ще реагирам. Затова ме напи, успа ме, след което се измъкна от леглото и отиде да свършиш работата сам.
— Не е точно така. Нямах намерение да…
— Напротив, имаше. Дори и да не ти се иска да го признаеш, но го мислеше от мига, в който започнахме да обсъждаме и планираме операцията. Нямам нищо против решението ти.
— Ако ти бях казал, нямаше ли да ми се ядосаш? Да се възпротивиш?
— Може би, но в крайна сметка щях да се съобразя с решението ти.
Рап се изсмя. Не вярваше на ушите си.
— Значи твоите методи са по-добри? — попита го Ривера и му хвърли предупредителен страничен поглед. — Аз съм твоят партньор. Твоята поддръжка. Ако нещата загрубеят, от мен се очаква да съм редом до теб и да ти спася задника. Няма как да го направя обаче, ако съм заспала.
— Оставих радиостанцията включена. Ако възникнеше проблем, щях да те повикам.
Ривера се отдръпна и скръсти ръце.
— Само не ми казвай, че и ти си от онези мъже, които никога не биха признали вината си пред жена.
— Нищо подобно.
— Тогава какво има? Казах ти, че приемам тактическото ти решение да поемеш изпълнението на операцията в твои ръце. Искам само да признаеш, че трябваше да ме държиш в течение на плана си.
— Добре тогава… Трябваше да те държа в течение.
Ривера се усмихна.
— Не беше трудно, нали?
— Всъщност, беше.
Ривера се наведе към него и го целуна по устните.
— Знам кой си, Мич. Няма да се опитвам да те променям. Поне не много силно. Може би съвсем леко, колкото да изгладя грубите ти ръбове.