Когато и най-ситните частици накрая паднаха на земята, всичко беше покрито с дебел пласт сив бетонен прах. Ашани стана от мястото си в ъгъла на асансьора с усещането, като че някой го беше завил с тежко одеяло. Когато се отърси, прахта започна да пада от него на струйки. Приближи се до ръба на асансьорната кабина и надникна навън. Сякаш отдавна застинал вулкан се беше пробудил и разпръснал сивия си прах из пейзажа.
Ашани погледна през гъстия прах към опустошението и разрушенията, които царяха навсякъде. Обзе го дълбока тъга за страната му. Самият той не беше сред поддръжниците на ядрената програма и със сигурност не подкрепяше перченето пред Запада преди да са достигнати реални задоволителни резултати. Видяното обаче беше прекалено ужасяващо за неговото крехко самочувствие на персиец. Самочувствие, което се основаваше на традиции и постижения от преди хиляди години. Подобно тотално и абсолютно унищожение беше немислимо.
Едно беше да видиш сграда с няколко сравнително малки дупки, през които бяха проникнали противобункерни бомби, съвсем друго — гледката, разгърнала се пред него. Бяха говорили за това много пъти. Всички бяха единодушни, че бомбите няма да могат да проникнат дори през първия защитен слой, какво остава за всичките четири. Предполагаха, че горните етажи ще бъдат разрушени. Дори беше създаден секретен план, за който знаеха само по най-високите върхове на държавата. Ако евреите и техните кукловоди имаха достатъчно късмет бомбите им да проникнат през всичките нива и дори да унищожат реактора, иранското правителство щеше да излъже през света и пред собствения си народ. Щяха да заявят, че комплексът е устоял на атаката. Вярно или не, решено беше на хората да се даде илюзорната надежда, че иранските инженери са способни да спрат всяко оръжие, което американците и израелските им храненици използваха срещу тях.
Това нещо обаче минаваше и най-мрачните представи, мислеше си Ашани. Да се скрият разрушения от този мащаб беше невъзможно. Малоценността на нацията беше оголена на показ пред целия свят.
Ашани се прекланяше и възхищаваше пред американците и техните технологии. Независимо дали пилотите бяха израелци или не, не друг, а американците бяха разработили новата бомба, способна да победи най-доброто постижение на иранската инженерна мисъл. Как бяха успели да се прицелят толкова точно в обекта, та той да се срути навътре върху самия себе си? Дали още от самото начало знаеха, че ще могат тотално да ликвидират комплекса, когато си пожелаят? И ако беше така, тогава нарочно ли бяха оставили Иран да налее милиарди долари в проекта? Като шпионин от кариерата, с над двайсет години опит, Ашани беше обхванат от силно притеснение и паника, че враговете му го бяха надхитрили и провели такава хитра операция.
Спасителите рязко го извадиха от състоянието му на дълбоко отчаяние. Те издърпаха него и Мухтар с въжета от асансьора. Дадоха им вода, за да измият очите и устата си от праха. Медиците ги прегледаха и преди Ашани да се усети, той се изправи пред коренно нови проблеми. Вдишването на бетонен прах само по себе си беше достатъчно вредно за човешкото здраве, но когато този прах беше и радиоактивен, цяло щастие беше поразеният да доживее до края на месеца. Ашани и Мухтар бяха разсъблечени голи и вкарани в палатки за деконтаминация, където ги поливаха с маркучи, търкаха ги здраво три пъти, и им дадоха да облекат сини работни комбинезони. Лекар, който работеше заедно с един от учените-късметлии, намирали се извън сградата в момента на експлозията, им каза, че нивата на радиация са поносими. Това никак не успокои Ашани. Да лъжеш и подценяваш проблемите пред населението се беше превърнало в нормална практика дори за учените.
Кашлицата започна почти веднага. Докторът му каза, че била причинена от дребните частици бетон, загнездили се в гърлото и белите му дробове. Успокои го, че това било естественият начин организмът да се прочисти самостоятелно. Този глупак дори му обеща, че ще се почувства по-добре след ден-два. Ашани си знаеше по-добре. Беше гледал документалния филм на Майкъл Мур „Сико“. Великолепен шедьовър на антиамериканската пропаганда, този филм проследяваше дейността на няколко спасителни работници, участвали в прочиствателните операции на Кота Нула, мястото на съборените кули-близнаци на Световния търговски център. Тези хора безуспешно се опитваха да преборят меркантилната и движена от парите американска система за здравеопазване. Години по-късно повечето от тях бяха умрели, а малцината оцелели продължаваха да страдат от ужасни дихателни проблеми.