Чак следобед Ашани започна да осъзнава, че е бил в голяма заблуда. Спасителите в защитно облекло се спуснаха в образувалата се гигантска бездна, за да проверят дали долу не е останал някой жив. В Иран земетресения ставаха често и специалистите бяха обучени да улавят и най-слабите признаци на живот в руините с помощта на кучета и най-различни технически устройства. След като един армейски офицер отново го успокои, че радиацията не е чак толкова страшна, Ашани се върна на ръба на гигантския кратер и надникна надолу. И тогава разбра, че първоначалните му предположения не са били верни.
Сивият прах беше покрил всичко, но още можеха да се видят пукнатини и съборени бетонни плочи. Никъде обаче нямаше кръгли дупки с изкривено и разкъсано арматурно желязо по периферията, което да подсказва откъде бяха проникнали бомбите. Ашани обиколи целия периметър, стъпвайки върху руините, докато търсеше издайническите признаци, които противобункерните бомби винаги оставяха. Когато обиколи напълно дупката, вдигна глава към небето и тогава за първи път му мина мисълта, че се беше случило нещо съвсем друго.
В същия миг спасителните работници бяха обхванати от силна паника. Няколко от колегите им долу върху купчината руини носеха гайгерови броячи. Един от тях извика, че е открил „горещо“ радиоактивно място, каквото допреди малко нямаше. Един по един и другите гайгерови броячи започнаха да цвърчат като канарчета. Над купчината останки сякаш се спусна смъртоносна и невидима мъгла. От това се бояха най-много учените от иранската Организация за атомна енергия. Реакторът чисто и просто се беше стопил и беше започнал да излъчва изпод останките силна радиация, продукт от деленето на атомите. Учените имаха план за реагиране в случай на авария на реактора, който план беше задействан веднага. На спасителите беше заповядано незабавно да се качат горе и да минат през обеззаразяване. Поискано беше съдействието на местните бетонни възли.
Двайсет минути по-късно първият бетоновоз изсипа товара си върху дупката за милиарди долари. Вторият пристигна няколко минути след него. В рамките на час пред пропастта се беше строила армия от камиони в широки по десет машини редици и започнаха да изсипват по два наведнъж. Надеждата и гордостта на иранския народ беше безцеремонно погребана под купчина радиоактивен бетон.
Военнотранспортният самолет върна Ашани и Мухтар в Техеран привечер. Президентът Аматула беше свикал съвещание на Върховния съвет по националната сигурност или ВСНС. Ашани се отби вкъщи, за да се изкъпе и да се преоблече в костюм. Целуна жена си и дъщерите си и тръгна към службата си, където го чакаха неговите заместник-министри, за да му докладват за ситуацията. Тъй като имаше само двайсет минути свободно време, той ги изслуша набързо. Чутото потвърди убеждението на Ашани — цялото правителство беше под заблуда, че американците или евреите бяха сринали комплекса с въздушен удар с хирургическа точност.
Ашани ги попита дали противовъздушната отбрана е засякла контакт с радар преди или след нападението. Двамата заместници отвърнаха противоречиво. Третият се намеси и каза, че от разговор с ирански пилот от ВВС научил, че онзи бил видял израелски самолети в района. В момента това беше новина номер едно по всички телевизионни канали. Ашани нареди на заместника си веднага да повика този пилот и да провери дали не преувеличава в разказа си, в стремежа си да се изкара герой. Персийците имаха уникалната способност да се замесват в национални кризи като тази. Ашани изрично нареди на заместник-министъра да предупреди пилота, че ще го хвърлят в затвора и ще го изтезават безмилостно, ако разберат, че ги е излъгал.
Ашани тръгна от министерството за седалището на Върховния водач в осем и петнайсет вечерта. Когато пристигна, го цепеше ужасно главоболие. Знаеше, че беше причинено от предстоящото съвещание. Играта с прехвърлянето на топката (и вината) щеше да се разиграе в пълен размах. Напереният президент щеше да е безкомпромисен. Обикновено Ашани пазеше мълчание на подобни съвещания, особено когато присъстваше и Върховният водач, но тази вечер щеше да е по-различно. Мисълта, че днес за малко не беше загинал, надделяваше над всякаква предпазливост и тактичност. Обзет от нов пристъп на кашлица, той се запита дали инцидентът не го беше лишил от двайсет и пет години от живота му. И дали нямаше през следващите година-две да се мъчи при всяко вдишване. И за какво, в името на какво? Това беше главният въпрос. За нещо, срещу което той се беше противопоставял от самото начало. Той ги беше посъветвал да не се стремят към създаването на атомна бомба на всяка цена. От известно време виждаше, че Аматула и неговите сподвижници няма да донесат нищо добро на бъдещето на Иран, но тази вечер чувствата му изкристализираха и избиха на повърхността. Ашани реши, че повече няма да си мълчи и да позволява на Аматула да изопачава фактите.