13.
Кабинетът на президента на борда на „Еър Форс-1“ беше разположен до конферентната зала, само на крачки от нея. Тази близост даде на Рап само няколко минути размисъл върху личността на главнокомандващия както и защо така внезапно се беше заинтересувал от него. На четирийсет и шест, Аликзандър се смяташе за един от най-младите избраници за Овалния кабинет. Хората като него биваха лесно обиквани, но Рап хранеше дълбоко недоверие към всички политици. Прекалено често тяхната партия и политическата им кариера бяха за тях с по-висок приоритет от националната сигурност. Агенции като ЦРУ служеха за сметище, на което се изхвърляха всички проблеми. Служителите на управлението често биваха използвани и от двете партии като пионки в играта им. Ако дадена операция минеше успешно, заслугите се приписваха на политиците, ако обаче се случеше провал, те бързо си измиваха ръцете с Ленгли. Не винаги ставаше така, разбира се. Рап познаваше неколцина сенатори и конгресмени, на които можеше да се разчита. Мъже и жени, които знаеха как да държат под око разузнаването и в същото време да си държат езика зад зъбите.
Рап последва президента в кабинета му. Висок метър и осемдесет и пет, Аликзандър стърчеше над Рап с два сантиметра. Слаб, може би осемдесет килограма, с гъста светлокестенява коса. Кафявите му очи излъчваха известна тревога. Аликзандър седна в черното си кожено кресло, закрепено за пода и идентично на креслото в конферентната зала. Креслото можеше да се мести и да се фиксира в дадена позиция по време на излитане и кацане. Срещу бюрото, до десния борд на самолета, беше поставено второ такова кресло. Рап седна на него, облегна се удобно назад и кръстоса крака.
Аликзандър погледна някакъв лист на бюрото си. Когато свърши с четенето, той го скъса на две и го пъхна в машината за унищожаване на документи.
— Сигурно се питаш защо те накарах да летиш с мен обратно за Вашингтон.
— Когато ме повика президентът, аз винаги очаквам, че съм го ядосал с нещо.
Аликзандър се усмихна.
— Аз имам друго впечатление. Моят предшественик доста те ценеше.
Рап кимна. С малки изключения той се беше разбирал добре с президента Хейс.
— А той каза ли ви, че мога да създавам големи неприятности?
Усмивката остана на лицето на Аликзандър.
— Не е необходимо. В това отношение си се прочул не по-малко. — Аликзандър натисна един бутон отстрани на креслото и свали назад облегалката. После леко се извъртя и вдигна краката си на ръба на бюрото. — Ти си много добър в професията, Мич. Едно от последните неща, които ми каза Хейс преди да сдаде поста, беше да те използвам разумно.
— Да ме използвате?
— Може би думата „задействам“ е по-уместна. Или пък „отвързвам ти каишката“. Работата е, че аз не съм наивник и знам, че често е необходимо на насилието да се отговаря с насилие.
Рап остана доволен от чутото.
— Напълно съм съгласен.
— Ти си много способен, Мич, имаш много таланти. Та в кое казваш е най-голямата ти сила?
— Трябва да питате другите, сър.
— Добре, добавяме честност към дългия списък с достойнствата ти. Е, аз съм политик и да си призная, скромността не е присъща на моя бранш. Въпреки това обаче, мисля, че двамата с теб имаме много общо.
Рап заинтригувано повдигна една от гъстите си черни вежди. Какво ли можеше да го сближава с изтънчен и пресметлив политик като Аликзандър.
— Четох доклада ти от миналата години за реакцията на Иран в случай че ликвидираме ядрената им програма.
Рап кимна. Беше написал този доклад преди Аликзандър да поеме президентския пост. Поради деликатността на въпроса кръгът на адресатите беше силно стеснен. Затова доста се изненада. Аликзандър хем се беше добрал до доклада, хем си беше направил труда да го прочете.
— В светлината на последните събития още ли заставаш зад написаното?
Рап си припомни за секунда какво точно беше писал.
— Тъй като не ние сме ги бомбардирали, ситуацията не е много ясна, но с голяма степен на увереност твърдя, че ще реагират по начина, по който съм описал.