— Извинете сър, но мястото е заето.
Рап си спомни, че сегашният му вид далеч не отговаря на стандартите на Белия дом и отговори:
— Няма нищо. Само набързо ще проведа един разговор и ще го освободя. — Той вдигна слушалката на бордовия телефон и набра номера на учреждението, намиращо се в Ленгли, Вирджиния. Онзи продължаваше да го гледа с любопитство.
— От пресата ли сте? — попита го служителят.
Рап му хвърли бегъл поглед.
— Добър опит, младши.
— Не виждам баджа ви — с по-твърд тон добави младежът. — И на журналистите тук не е разрешено да влизат.
— Бадж ли? На нас не ни трябват никакви скапани баджове — отвърна Рап с престорен мексикански акцент.
Служителят остана като гръмнат.
— „Пламтящи седла“. Не си ли го чувал?
По телефона се чу сигнал „свободно“.
— Не. — На младежа не му беше забавно. — Защо не носите документи за самоличност?
От другата страна на линията отговори женски глас:
— Офисът на Роб Ридли. Пени е на телефона.
— Здравей, Пени. Мич се обажда. Роб там ли е?
— Къде са документите ви за самоличност? — продължи да упорства младият чиновник.
— Почакай секунда, Пени. — Рап закри слушалката с длан и за първи път погледна досадника в очите. — Нека да позная… диплома по право? Бръшляновата лига, Мичиганския университет, някой от тях… където са те учили да бъдеш настоятелен и упорит.
— Дартмът.
— Браво на теб. Страхотен университет. А сега да те няма. — Рап посочи с палец към коридора. — Имам важен разговор. За теб ще е най-добре да се разкараш на секундата.
— Няма да търпя…
— Иди намери Тед Бърн и го попитай кой съм.
Младежът неохотно затвори лаптопа си и си тръгна.
Рап отново вдигна слушалката до ухото и повтори:
— Търся Роб.
— А какво ако не е, господин тежкар? Чух, че Потус те е накарал да се повозиш с него.
— Не очаквах точно днес да се занимаваш с клюки.
Потус беше английската абревиатура за „Президент на Съединените щати“. Ридли беше заместник-директор на група „Операции“ в близкоизточния отдел. Неговият отдел беше в центъра на надвисналата буря. Ридли беше бивш морски пехотинец, випускник на престижен университет и един от най-кадърните хора, с които Рап беше работил.
— Ти вече не се обаждаш никакъв. Само така разбирам какво се случва с теб.
— И какво се чува при теб?
— Ами… буквално всеки политик в града иска да му изнесем брифинг, за да може после да се изтъпанчи по телевизията и да твърди, че знае всичко. Моят колега в Израел не отговаря на обажданията ми, а линиите между Техеран и Бейрут са се нажежили до червено.
— Успя ли да се свържеш с някой от Мосад?
— Не. Опитах с някои мои стари познати, но и те не вдигат телефона.
— Значи не разполагаш с нищо.
— От тях — да. Но не бих казал, че съм напълно на тъмно. Само дето нямам нищо конкретно. Витаят различни слухове.
— Какво ще кажеш и ти да пуснеш един.
След известно мълчание Ридли отвърна:
— Целият съм в слух.
— Спомняш ли си оня образ, с който се запознахме в „Пясъчника“ миналата година? — Рап имаше предвид Ирак.
— Аз там се срещам с много образи. Бъди по-конкретен.
— Оня тип от НМИ.
— НМИ?
„НМИ“ беше съкращението на Народни муджахидини на Иран, но Рап не искаше да го произнася открито.
— Бяхме отседнали в двореца. Останахме там до четири сутринта. Пихме бренди и пушихме пури. Той ни разказа как викали на един местен водач надутия президент.
— А, да, сетил се.
— Знаеш ли къде е сега?
— Последния път когато бях там, той курсираше от Мосул до Багдад и обратно. Върти търговия с части за коли. Няма да повярваш, но бизнесът му процъфтява.
— Намери го и ми уговори среща с него.
— За кога?
— За утре сутринта. И си намери заместник да информира президента. Ти идваш с мен.
— Ще ми кажеш ли за какво става въпрос?
— Ще ти обясня в самолета. Среща в „Андрюс“ след два часа.
— Дадено.
16.
Ашани откри, че контролираните къси вдишвания помагаха да намали кашлицата. Той беше прегърнал страничната облегалка на дивана, а до него седяха главнокомандващият въоръжените сили и външният министър. Върховният водач седеше сам на отделно кресло, само на метър от Ашани, точно срещу него. Стаята беше лишена от всякакви технически устройства. Никакви компютри и плазмени телевизори. Нито диапроектори или подвижни екрани. Нямаше дори конферентна маса. Интериорът по нищо не се отличаваше от този на шаховете и аятоласите преди векове. Различни съветници и простосмъртни идваха да се жалват, а монархът се произнасяше като висша съдебна инстанция. Той не се интересуваше от детайлите по изпълнението. За всичко се грижеха съветниците. Системата даваше на Върховния водач и удобството да си приписва заслугите за всичко положително и да се дистанцира от всичко отрицателно, което се случваше в страната.