Стените бяха голи с едно-единствено изключение. Над дясното рамо на Върховния водач беше окачена негова фотография в рамка. Между стола му и мястото, където се бях разположили Наджар и Аматула, беше поставено иранското знаме, в опит да се придаде по-делова и официална атмосфера на мрачната стая. Президентът и председателят на Съвета на пазителите бяха свалили маските и изобщо не криеха враждебните си чувства. Те бяха съперници, противници и всички присъстващи тук добре го знаеха. Двамата седяха като на тръни, леко раздалечени и наклонени настрани: Наджар към Върховния водач, а Аматула — към Ашани.
Когато лекарят му каза, че би искал да го прегледа в болницата, Ашани се беше поколебал само секунда. Той си даваше сметка, че е важно да присъства на срещата, ако не за друго, то поне да не позволи на Аматула да стовари вината за случилото се върху него, а също и да му попречи да повлияе на Върховния водач за отприщването на някоя глупава и неразумна кампания за възмездие. Но имаше и едно друго нещо, което не му даваше мира. Той беше силно разтревожен от видяното в дълбоката дупка, образувала се на мястото на доскорошния център на иранската научна мисъл и гордостта на нацията. И по-точно, той беше разтревожен от онова, което не беше видял.
Да, наранената персийска гордост изискваше да отвърнат на удара. Ашани и повереното му министерство щяха да играят ключова роля в тези действия, каквито и да бъдеха те. Да прибегнат до класически военен контраудар би било глупаво, но въпреки всичко неколцина от членовете на Съвета щяха да призоват към тотална пълномащабна война с Израел. В следващите няколко седмици щеше да има доста дрънкане на оръжие, но в крайна сметка Техеран щеше да възложи на своите подръчни помощници да свършат черната работа. Тази част от акцията на възмездие нямаше да срещне особени трудности. В Близкия Изток беше пълно с бедни палестинци, които с радост биха посрещнали възможност да станат атентатори-самоубийци и да се превърнат в мъченици.
По-непосредствената грижа на Ашани беше да защити себе си и своите хора. Някой щеше да го отнесе за станалото в Исфахан. Човек би си помислил, че Министерството на разузнаването не би станало обект на чистка, но с президент като Аматула никой не можеше да бъде сигурен. Когато той представяше своята версия на случилото се, фактите не го интересуваха. Ситуацията щеше да загрубее. Когато настъпеше неизбежният момент за играта „натопи другия“, силите в Съвета със сигурност щяха да се прегрупират, да се разрушат стари и да се създадат нови съюзи. Кой щеше да се опита да пренапише историята? Кой щеше да отстъпи? Кой кого щеше да удари с нож в гърба? Всичко беше възможно. Затова и Ашани не можеше да си позволи да лежи безучастно в болницата, докато докторите му бъркат и надничат в тялото.
Върховният водач произнесе молитва и даде сигнал на приятеля си Наджар да започне.
Наджар погледна към генерал-майор Дадрес.
— Генерале, да чуем вашия доклад.
Като всички останали в стаята и Дадрес беше с брада. Неговата обаче беше по-гъста и боядисана в масленочерно. Дадрес имаше широко чело и оредяваща около слепоочията коса. Облечен беше в зелена армейска униформа и поведението му издаваше силна неловкост. Генералът се наведе напред и каза:
— По наша преценка нападението е станало малко след дванайсет на обяд. Не е регистриран радарен контакт с бомбардировачите, поради което сме склонни да мислим, че са изпратили бомбардировач B-2. Вероятно е летял на таван близък до обичайния, който е петнайсет хиляди метра.
— Доколкото си спомням, руснаците ни уверяваха, че тяхната нова противовъздушна ракетна система ще може да засече американските „стелтове“ — недоволно отбеляза Наджар.
— Те предупредиха, че бомбардировачите ще са уязвими, когато отворят люковете на бомбения отсек.
— А нашите ВВС нищо ли не са засекли?
— Тъй вярно.