— Друг път! — ядоса се Аматула. — Нашите братя араби никога няма да извършат подобно предателство спрямо нас.
— Нашите братя араби не са много въодушевени от нарастващото ни влияние в Ирак. Не бъди толкова сигурен, че ще ни подкрепят. А дори и да го направят, американците могат да действат срещу нас и от Арабско море. Ще разрушат инфраструктурата ни само за една седмица. Всяка рафинерия, всеки петролопровод, всяка железопътна линия до една ще бъдат повредени или прекъснати. Ще разрушат всичките ни телекомуникационни станции и електроцентрали. Освен, разбира се, на север. Там ще оставят всичко непокътнато и ще започнат да въоръжават кюрдите. Ще са ни нужни години да възстановим и без това крехката си икономика, а на всичкото отгоре ще трябва да си имаме работа и със сепаратизъм.
— Подценяваш потенциала на иранския народ. За разлика от американците, които са дебели и мързеливи, иранците знаят какво е саможертва и ако трябва ще дадат живота си за победата.
— А ти надценяваш популярността си. Не съм сигурен, че ще продължат да те подкрепят и няма да се обърнат срещу теб, когато останат без ток и храна.
— Предател! — извика Аматула. — Как смееш!
Аятолах Наджар хвана Аматула за ръката.
— И двамата — каза той — не бива да забравяте кой седи пред вас.
Ашани и Аматула едновременно се обърнаха към Върховния водач и наведоха очи, сякаш се засрамиха или бяха унизени. Насири седеше на стола си невъзмутимо, положил длани с дългите си пръсти върху колената. Този човек със самото си присъствие излъчваше спокойствие. С отмерен и равен тон той каза:
— Ние бяхме нападнати. Наше право е да търсим разплата — както кръвна, така и финансова. — Той хвърли поглед към министъра на външните работи. — Ще отнесеш въпроса до Организацията на обединените нации. Виновните трябва да си платят. — Очите му се плъзнаха към Ашани и Аматула. — Трябва да стъпваме много внимателно. Изглежда Съединените щати отново са използвали Израел, за да извършат сатанинското си дело.
Всички присъстващи закимаха в съгласие. С изключение на Ашани.
— Има известна вероятност — заговори той — Съединените щати да не са знаели нищо за този акт на враждебност.
— Да не мислиш, че са опечалени от загубите ни?
— Не, но искам да напомня на Съвета, че американците ни отърваха и от Садам, и от Талибаните. Имаме тайна свръзка с правителството им и искам първо да чуя какво ще ми кажат те преди да пристъпим към действие.
— Лъжи — отвърна Аматула. — Това ще ти кажат.
Ашани се направи, че не го е чул.
— Не виждам какво ще ни навреди да ги изслушаме.
Аматула понечи отново да се обади, но Върховният водач го спря с неодобрителен поглед. Насири изглади с длан одеждите си и каза:
— Не винаги е нужно дясната ръка да знае какво прави лявата.
Ашани беше свикнал с подобни мъгляви и иносказателни сентенции. Така Върховният водач винаги излизаше сух от дъжда. Проблемът обаче беше — и това Ашани го разбираше много добре, че словата му даваха прекалено голяма свобода за тълкуване.
— Няма да ни навреди да научим какво има да ни кажат американците, но ти им нямай много доверие. Детайлите вие ще уточните, но едно трябва да е ясно — нападението не бива да остане безнаказано.
Членовете на Съвета кимнаха ентусиазирано, а няколко дори заръкопляскаха. Ашани беше обзет от неприятното чувство, че поемат по опасен път, застлан със заслепяващи емоции и национална гордост. Само като си помисли докъде можеше да ги отведе този път, веднага получи нов силен пристъп на кашлицата. Дори се преви от болка. Останалите членове на съвета го наблюдаваха загрижено, докато кашлицата накрая спря.
— Извинете ме — оправда се глуповато той. Усети нещо мокро по брадичката и я докосна с длан. Каква беше изненадата му да види, че това беше кръв.
Върховният водач го погледна със сериозна загриженост.
— Сине мой — каза той — трябва да отидеш в болницата.
— Моите извинения. Веднага ще отида. — Ашани стана и се поклони. Внезапно нещо в гърдите го стегна и му попречи да вдиша въздух. Тръгна към вратата, направи две крачки, олюля се и се строполи на пода.
19.
Дори в спокойни дни Вашингтон вреше и кипеше. Хора от цял свят прииждаха в американската столица. Едни идваха да правят бизнес, други — да шпионират, трети, четвърти и пети — да се занимават с куп други дейности — законни и незаконни. Градът беше седалище на безброй неправителствени организации, компании и финансови институции, а също така вторият по големина журналистически и медиен център след Ню Йорк. Заедно с Балтимор, градът можеше да се похвали с шест отбора от професионалните спортни лиги и още дузина колежански. Всичко това обаче отстъпваше на заден план пред политиката. Възможният конфликт с Иран беше наелектризирал града. Вестниците бяха пълни с огромни фотографии на сърдития ирански президент и снимки от въздуха на разрушения ирански ядрен комплекс. Всеки радио и телевизионен канал предаваше и се занимаваше с тази новина. Иран обвиняваше за случилото се САЩ и Израел. До този момент Израел запазваше мълчание, но американската администрация направи изявление чрез Сю Глъсман, прессекретарят на Белия дом. Тя заяви, че правителството няма абсолютно никакво участие в катастрофата. Кенеди беше настояла и подчертала пред Глъсман и президента, че е най-добре да наричат станалото „катастрофа“ или „злополука“, докато Иран не докаже обратното. Айрини беше спала само няколко часа. След като предния ден кацна във военновъздушната база „Андрюс“, тя отлетя с хеликоптер за Ленгли. Там работи до единайсет вечерта, след което шофьорът й я откара у дома. Кенеди благодари на майка си, че се е грижила за сина й Томи, целуна спящото дете по челото и подремна няколко часа. После се събуди, целуна отново по челото все още спящото момче и преди да е изгряло слънцето отново тръгна към службата. За съжаление напоследък това се случваше все по-често, отколкото й се искаше. Директорът на ЦРУ нямаше нищо против работата, а против невъзможността да прекарва повече време със сина си.