Рап се усмихна.
— Интересно, да го чуем.
— Мисля, че забелязаните самолети над Исфахан може би са били американски.
— Да бе, някой от нашите пилоти е превъртял и е бомбардирал обекта самоинициативно, без одобрението на Пентагона и президента.
— Казвам само, че самолетът, който са видели над Исфахан, не е бил наш, а значи е по-вероятно да е ваш.
— Невероятен си, Бен. Прелетях почти десет хиляди километра, за да ти спася задника, а ти ме правиш на глупак и ми излизаш с някакви плоски лъжи.
— Не помня да съм те молил да ме спасяваш.
— Не си, но със или без съгласието ти, смятам да направя точно това.
— Не се нуждая от помощта ти.
— Напротив, нуждаеш се и още как — с надигащо се негодувание отвърна Рап. Той отстъпи назад и добави: — Като се имат предвид предишните ни спречквания, може би президентът не постъпи добре, като изпрати мен, но така се получи. Искрено съм благодарен на съдбата, че вашите хора имаха куража да решат проблема по този начин. Президентът, макар и обстоятелствата да не му позволяват да го заяви публично, е на същото мнение като мен. Той ме упълномощи да проведа операция, целта на която е да свали вината от вас и да изобличи лъжите на иранските управници.
— Не съм…
— Бен, остави ме да довърша, ако обичаш. Знам, че вие сте го направили и дори знам как сте го направили. Не е имало никакви самолети, нито ракети. Нищо подобно. Вкарали сте някого вътре, взривили сте онова чудо и то се е срутило само върху себе си. Чисто и елегантно. Възхищавам ви се за този успех и ако ти не беше такава голяма досада, още сега щях да ти се хвърля на врата и да те прегърна.
Фридман се намръщи още повече.
— С колко души си говорил на тази тема?
— Само с Айрини и президента.
Шефът на Мосад въздъхна и се огледа из хангара. По притеснения му поглед личеше, че Рап е разкрил една от най-ревниво пазените тайни на Израел.
— Кой е източникът ти на информация?
Рап се усмихна. Фактът, че Фридман задаваше подобен въпрос, беше равносилен на признание.
— Имам си приятел в твоята фирма. — Мич добре разбираше, че тези думи, макар и лъжа, щяха да изкарат директора на Мосад от кожата му. Той се възползва от момента и премина по същество: — Искам вашето правителство да ни съдейства. Пазете мълчание и продължавайте да отричате всичко. Без значение какво казват иранците и с какви доказателства те твърдят, че разполагат, само не признавайте участието си в инцидента. В петък сигурно ще организират спектакъл в ООН и ще ви обвинят официално за Исфахан. След като си изиграят представлението обаче, ние ще им издърпаме чергата изпод краката и ще ги накараме да изглеждат като пълни идиоти.
Фридман се заинтригува от предложението.
— Какво сте намислили?
— Не се тревожи, много скоро ще разбереш. Отново искам да предам благодарностите на президента. Не те харесвам, Бен, но определено се възхищавам на дързостта и смелостта ти. — Рап се обърна и тръгна към изхода.
— Къде отиваш? — провикна се зад гърба му Фридман.
— В Северен Ирак — провикна се в отговор Рап. — Ще ти спасявам задника.
21.
Ашани прекара нощта в болницата, натъпкан с успокоителни. На другата сутрин се събуди с разцепващо главоболие и смътни спомени от заседанието от предната вечер. Жена му и дъщерите му бяха при него в стаята. Те му обясниха какво се беше случило и с тях му стана по-спокойно и леко на душата. Пошегуваха се с препоръката на лекаря, който беше настоял Азад да се въздържа от работа и да не говори поне два дена. Белите му дробове функционираха на десет процента от нормалния им капацитет, тъй като беше вдишал голямо количество прах. Докторите гледаха да му дават кураж и надежда. Обещаваха му, че ако си почине както трябва и мине курса на лечение с антибиотици, за да се предотврати възпаление, той ще се изправи отново на крака до една седмица. Ашани обаче имаше чувството, че го лъжат.
Неговите заместници от Министерството на разузнаването започнаха да идват един по един още от сутринта, за да го информират за последните събития. Първоначално в докладите им нямаше нищо необичайно, макар че след инцидента в Исфахан и най-малката подробност беше от значение. Жена му се беше надвесила над него и не искаше да пуска никого в стаята. Ашани оценяваше нейното желание да го предпази и закриля от неприятности, но подобно нещо беше в разрез с реалността. Той имаше нужда да знае и да е в час със случващото се.
Малко след обяд у Ашани се породи безпокойство. Наближаваше голяма беда, за което вече оттук-оттам постъпваха сигнали. Аматула постепенно провеждаше в страната пълномащабна предвоенна мобилизация. В това донякъде нямаше нищо лошо, защото щеше да предизвика американците и израелците да реагират. Да поставиш военните бази в повишена бойна готовност и да организираш протести обаче беше едно, а да заповядаш на целия ирански подводен флот да излезе в открито море — съвсем друго. Американците и така приемаха доста чувствително закупуването от Иран на руските подводници клас „Кило“. Изкарването на всички подводници в морето — включително по-шумните, иранско производство, и миниподводниците — щеше да накара Вашингтон направо да се изправи на тръни.