За щастие държавният секретар Уика не споделяше подобни мнения. Политик с либерални възгледи, тя беше пропътувала целия свят и разбираше както човешката природа, така и сложните аспекти на отделните култури. Вдовица и майка на пет синове и една дъщеря, още от първия ден на този й пост тя не спираше да критикува президента за сексизъм. Не сексизъм в администрацията, нито като цяло в страната. Уика беше убедена, че за да победят във войната срещу тероризма, трябва да включат и жените пълноценно в нея. Докато мюсюлманската екстремистка идеология се доминираше от фанатизирани мъже със средновековно мислене, надеждата за мир не беше голяма. Кенеди се беше присъединила към нея в усилията за издигане ролята на жените като една ключова политика на президента.
Колата рязко спря, макар че до „Фоги Ботъм“ имаше още километър и половина. Тя понечи да попита шофьора каква е причината, но видя, че кръстовището беше блокирано от друга колона седани и микробуси. След като Иран вдигна шум и заплаши с отмъщение, Министерството на вътрешната сигурност препоръча да бъде усилена личната охрана на всички ключови фигури от администрацията.
Шефът на охраната на Кенеди вече беше взел необходимите мерки, макар и самата тя да смяташе, че решението е взето прибързано. Движението във Вашингтон и околността беше едно от най-натоварените в страната и всичките тези кортежи само усложняваха положението.
Тъкмо кръстовището се освободи и звънна телефонът. На миниатюрния дисплей се изписа номера на Ленгли. Тя вдигна черната слушалка.
— Ало?
— Мич е на телефона — обади се една от трите асистентки на Айрини.
— Свържи ме.
Последва звука на превключване и в слушалката зазвуча гласът на Рап:
— Айрини?
— Да.
— Тъкмо приключих първия етап от пътуването.
— В самолета ли си сега?
— Нямаше да говоря с теб, ако бях на земята.
— Как мина?
— Този тип е невероятен. Дори се опита да обвини нас.
Кенеди въздъхна. В подобни моменти се питаше дали Бен Фридман наистина беше техен съюзник.
— Какво каза?
— Намекна, че забелязаният самолет бил наш.
— Ти какво му отговори?
— Казах му, че по това време във въздуха не е имало никакви самолети. Нито техни, нито наши. Тогава видях как физиономията на грозната му мутра се промени. Започна да нервничи и да шикалкави. Особено след като му обясних подробно как е бил взривен обектът в действителност.
— Как реагира той?
— Притесни се… попита ме кой ми е казал.
— И?
— Отвърнах, че имам източник в правителството им.
— Но нямаш — каза Кенеди и се усмихна.
— Точно така. Този негодник има повече шпиони в Америка, отколкото всички останали държави взети заедно. А ние какво правим? Миналата година им дадохме пет милиарда долара помощ.
— Горе-долу толкова. — Колоната забави скорост и приближи първия контролно-пропускателен пункт на една пресечка преди Държавния департамент. Хората по сигурността от ЦРУ се бяха обадили предварително да предупредят за визитата. Бариерите бяха прибрани и охраната им махна да продължат. — Даваш ли си сметка, че ще проведе разследване, за да разбере кой е източникът ти?
— Още по-добре. Така поне за известно време няма да ми виси на главата. Казах му да си трае и да предаде на хората от правителството да отричат всичко.
— Нали не си му разкрил плана си?
— Не, разбира се.
— Слава Богу. — Колоната мина бързо през КПП-то и се насочи към главния вход. — Нещо друго?
— Не. Нашият човек в Мосул е подготвил всичко. Щом свърша със срещата, ще ти се обадя.
— Благодаря. — Кенеди затвори слушалката и зачака да отворят вратата. На пръв поглед беше малко прекалено, но такава беше практиката на личната й охрана. Първо оглеждаха и проверяваха мястото за евентуални заплахи и чак тогава й разрешаваха да напусне укритието на бронирания Събърбан. Вратата се отвори след пет секунди. Кенеди слезе от колата и, придружена от охранителите, се качи по стълбите и влезе в сградата. Служителят, който ги посрещна, ги съпроводи до чакащия асансьор.