Уика я чакаше в обширния си кабинет. Докато по външен вид сградата „Хари Труман“ дори не би влязла в списъка на шедьоврите на американската архитектура, кабинетът на държавния секретар наистина беше впечатляващ. Интериорът сякаш беше пренесен от някоя френска вила от осемнайсети век. Мебелировката, килимите, позлатените тавани и камината от алабастър излъчваха богатство и престиж.
Държавният секретар я погледна иззад очилата в рогова рамка на върха на носа й. Късата й коса беше боядисана на кичури и подрязана на етажи. Тя избута стола си назад и стана.
— Благодаря, че дойде, Айрини.
— Удоволствието е мое, Съни.
— Ще пиеш ли нещо?
— Не, благодаря ти.
Уика отиде до малък мокър бар и извади оттам две чаши за кафе. Постави ги на барчето, извади от шкафа бренди „Хенеси“ и наля в тях, след което се върна с двете чаши при бюрото.
— Като гледам, едно малко няма да ти се отрази зле — каза Уика и подаде едната чаша на Кенеди.
Айрини се усмихна.
— Много красиви сервизи имаш тук.
— Това място е пълно с трезвеници. Не е като в добрите стари времена.
Кенеди вдигна чашата си.
— За добрите стари времена.
Уика вдигна нейната и се чукнаха.
— Макар че в миналото едва ли щяха да ни позволят да стигнем по-високо от секретарска позиция.
— Вярно е.
— Е, майната им на старите времена. — Уика посочи към камината и двата стола до нея. — Днес прочетох във вестника, че Стю Гарет се е удавил, докато бил на почивка в Централна Америка.
— В Коста Рика — уточни Кенеди.
Уика зае стола отдясно на камината и изгледа изпитателно Кенеди за секунда. Накрая отвърна:
— Този човек беше голяма напаст.
Айрини стисна устни, докато обмисляше какво да отговори. Имаше чувството, че Уика знаеше повече, отколкото показваше наяве.
— Много му се удаваше да вбесява хората.
— Определено. — Уика отпи от брендито и добави: — Чух, че утре сутринта заминаваш за Ирак?
— Да.
— Пази се.
— Винаги го правя.
— Този път бъди изключително внимателна и предпазлива. Нямам доверие на иранците.
Кенеди вдигна чашата към устата си, но не отпи.
— Намирам Ашани за доста разумен човек.
— Не го познавам, но не той ме притеснява. Най-много ме плаши Аматула. — Уика отново отпи. — Защо тия всички побъркани диктатори са ниски и дребни на ръст?
— Случайно съвпадение. — Кенеди отпи от нейната чаша. — Садам беше висок над метър и осемдесет.
— Ами Хитлер? Да е бил най-много метър и шейсет и пет.
— Да, вероятно си права.
— Пол Пот, Ким Чен Ир, Мао Цзе Дун.
— А Сталин? Не мисля, че е бил нисък.
— Е… както и да е. Нямам доверие на Аматула. Просто бъди нащрек, докато си там. Особено след като изиграя малкия си спектакъл днес в Ню Йорк. Няма да им се понрави подобно унижение.
— Няма, но аз ще отида да им предложа мир.
— Не забравяй, че хора като Аматула не искат мир. На него му трябваме като враг, за да се задържи на власт.
— Така е и затова аз ще отида там, а не ти. Посещението ми е неофициално. И контактите ни ще са неофициални, поне докато не се съгласят да озаптят „Хизбула“.
— Не казвам, че не одобрявам плана. Дори напротив. Само те съветвам да бъдеш по-внимателна и предпазлива.
Кенеди се усмихна.
— Ще бъда. Та, с какво мога да ти помогна за утрешната ти реч в ООН?
23.
Слънцето залязваше зад хоризонта, когато „Гълфстриймът“ се появи от разкъсаните облаци и се спусна към земята. Град Мосул се разпростря под тях, разсечен откъм източния край от река Тигър. Пет главни моста съединяваха централната част на града с население около два милиона души с покрайнините. Мястото беше възникнало в древността като търговско средище. Векове наред тук се бяха стичали представители на най-различни етнически и религиозни общности. В края на осемдесетте години на миналия век Саддам Хюсеин сложи край на това многообразие. Той прогони евреите и християните, но най-брутално постъпи с кюрдите.
Диктаторът ги замести с чистокръвни сунитски семейства, които се бяха заклели във вярност към него или бяха от родния му град Тикрит. Кюрдите бяха изгонени насила от града и намериха убежище в планините по границата с Турция. Там те продължиха да създават партизанската си армия и да не признават властта на Саддам. След падането на диктатора градът се беше оживил неимоверно. ЦРУ беше създало много ефикасни връзки с кюрдите. Винаги когато ситуацията в Мосул загрубееше, ЦРУ се обръщаше за помощ към кюрдските си приятели, базирани на север от града. Кюрдите влизаха в Мосул и светкавично се разправяха с фракцията, предизвикала размириците. В северната част на Ирак шиитите бяха далеч по-малко отколкото на юг, но това не спираше Иран да изпраща бригадите „Бадр“ да сеят смут. Нито спираше опитите на „Ал Кайда“ да разпалва вражда между сунитите и кюрдите.