Рап погледна през илюминатора на десния борд и преброи мостовете. Не можеше да разбере защо страната просто не беше разделена на три. Тя беше образувана в сегашния си вид чак след края на Първата световна война. В продължение на пет века турци, кюрди, персийци и афавиди бяха водили войни за плодородните земи, намиращи се между реките Тигър и Ефрат. После бяха дошли британците и французите, решили да преначертаят картата на Близкия Изток и всичко беше отишло по дяволите. Мосул обаче, благодарение на кюрдите, се отличаваше с истинска стабилност. До такава степен, че пилотите се осмеляваха да подхождат по права линия към града. Ако беше Басра или Багдад, те щяха да описват широки кръгове, спускайки се спираловидно надолу и чак тогава да кацнат на летището — доста неприятен начин на приземяване.
Самолетът плавно докосна земята и продължи към сектора на ЦРУ. Там струващият шейсет милиона долара „Гълфстрийм 5“ беше вкаран в хангар с армирана конструкция. Един по един пътниците слязоха от самолета, след което отвориха люка на товарния отсек. Рап грабна обемистата си раница и два черни правоъгълни куфара, а после се насочи към вратата на хангара. Точно навреме, за да види двата приближаващи седана — Форд Краун Виктория и Шевролет Каприс Класик. Колите бяха очукани и целите покрити с прах и се приближаваха с доста висока скорост, което накара Рап да се почувства малко неспокоен.
Шофьорът на първата кола помаха през прозореца. Рап едвам успя да различи лицето — Стан Стилуел, шефът на резидентурата на ЦРУ в Мосул. Колата рязко спря и вратата се отвори със замах. Стилуел се беше нагласил като местен жител в най-добрите традиции на Лоурънс Арабски. С широк панталон и спусната отгоре черна карирана риза, с тъмнобронзов тен и с мустаци, толкова дебели, че сякаш беше започнал да си ги пуска още през пубертета.
— Братко Мич, радвам се да те видя — каза Стилуел и премести цигарата от дясната в лявата си ръка.
Рап се здрависа с него и го прегърна.
— Как я караш, приятелю?
Рап познаваше Стилуел от над десет години. С няколко години по-голям от него, Рап му беше нещо като духовен учител и наставник при неговите първи задгранични операции.
— При мен всичко е наред. Нещата тук, в Кюрдистан, са добри.
— Обзалагам се, че е така. Колко любовници имаш?
— Няколко. — Стилуел се усмихна.
— Знаеш ли, някой ден Бог много ще ти се ядоса и ще трябва да избираш — или женитба, или кастрация.
— Досега никой не ме е хванал.
Рап искаше да му припомни, че едва е успял да разубеди Кенеди да не му се накара за една от необявените му любовни забежки, но реши, че е по-добре да премълчи пред Ридли.
— Тези думи добре ще стоят на надгробната ти плоча.
— Не говори така.
— Само казвам, че рано или късно късметът ще ти изневери.
Стилуел дръпна от цигарата.
— Май си прав.
— Готово ли е всичко?
— Ъхъ. Той ни чака в дома ми. Дай ми този багаж. — Стилуел погледна над рамото на Рап и забеляза Ридли — Хей, шефе, какво е положението?
— Кофти — изръмжа Ридли.
— И аз се радвам да те видя. — Стилуел взе двата куфара на Рап и ги прибра в големия багажник на седана. — Шефе, защо не се качиш при Майк във втората кола? Не очаквам проблеми, но ще е глупаво да ги улесняваме по този начин.
— Стан — обади се отново Рап и посочи Дюмонд. — Запознай се с Маркъс.
— Здрасти, Маркъс, дай да сложа в багажника тези куфари. — Стилуел вдигна първия куфар и за малко не го изпусна. — Леле, какво носите вътре, бе?
— Оборудване.
— Не думай.
Рап отиде до задната част на колата, където се бяха събрали останалите.
— Роб обясни ли ти всичко? — попита той Стилуел.
— Не много подробно, но разбирам какво си намислил.
— И?
— Страхотно е, харесва ми.
— А Масуд?
Масуд Махабад беше главният водач на МЕК в Мосул.
— И той смята, че е страхотно.
— Можем ли да разчитаме на него?
Стилуел хвърли фаса на земята и извади нова цигара от смачканата кутия.
— Масуд е може би най-благонадеждният човек тук.