— Хубаво. Ще ни трябва ли малко повече хардуер за пътуването? — Рап имаше предвид оръжие.
— Не, няма да спираме.
— Сигурен ли си? — недоверчиво попита Рап.
— Ако така ще се почувстваш по-добре, върви отпред. — Стилуел повдигна края на ризата и показа пистолет „Глок“ с два резервни пълнителя. — На тавана е прикрепена едрокалибрена пушка, а под таблото на шофьора е скрит картечен пистолет P-90.
— Това ми стига. Да потегляме.
Ридли и Дюмонд се качиха във втората кола, а Рап се настани в първата при Стилуел. Веднага щом седна отпред, Рап бръкна под таблото и измъкна оттам картечния пистолет. Оръжието, конструирано по схемата „булпап“, беше с малки размери, отличаваше се с изключителна точност при стрелба и беше специално предназначено за тесни и затворени пространства. Рап издърпа затвора, за да провери дали има вкаран патрон в цевта, след което върна оръжието на мястото му.
— Нападали ли са те, откакто си тук? — попита Рап, след като потеглиха и се насочиха към портала.
— Няколко пъти, още когато се движехме със Събърбани. — Стилуел поклати глава. — Доста глупаво беше от наша страна. Те бяха като едни големи дебели мишени. — Шефът на резидентурата хвърли поглед към Рап. — Вече за нищо на света не се качвам в такъв.
— Хитър ход. Тази врата ми изглежда доста тежка. Да не сте поставили бронирани плочи?
— Да. Всъщност Масуд ми направи тази услуга. Неговият бизнес с авточасти в момента направо процъфтява. В допълнение към това се занимава и с брониране на стари автомобили като този.
Излязоха от главния портал и заописваха зигзази между бетонните бариери, докато накрая не излязоха на главния път. Стилуел зави на север и изгаси цигарата в пепелника. После извади от жабката чиста боксьорска гума за уста и я показа на Рап. Сложи я в устата си и даде газ до дупка. Големият осемцилиндров детройтски двигател заръмжа като разярен звяр.
— Оттук започва най-опасният участък от маршрута ни. Прилича на шампионата „Индикар 500“, само че с бомби.
Раи бързо си закопча колана и попита:
— А гумата за какво ти е?
— Тия хора са едни от най-лошите шофьори в света. Един от нашите попадна в катастрофа преди няколко месеца. Толкова силно го удариха, че при удара си отхапа езика.
Рап изгледа Стилуел да не би да се занася с него. Щом обаче забеляза побелелите кокалчета на пръстите на приятеля си, с които той беше сграбчил волана, реши, че всичко е напълно сериозно. Стисна здраво дръжката на вратата и се помоли наум.
24.
В отвратително настроение, Имад Мухтар огледа недоволно правоъгълната маса. Тъй като беше човек на действието, нищо не го тормозеше така, както да слуша разни мекушавци да говорят баналности и да сипят празни обещания. Всеки път се получаваше така с тези самохвалковци. Ще изтласкаме Израел в морето. Ще унищожим цялата страна, ще я заличим от картата. Ще накараме американците да си платят. Ще… ще… Само обещаваха, а в действителност не си мръдваха пръста, за да изпълнят и една стотна от заканите си.
Мухтар страшно много искаше акциите му да надхвърлят рамките на Израел. Малката еврейска страна вече му беше станала скучна и показваше признаци на слабост. Старата гвардия там постепенно отмираше. Онези, които помнеха за неизпълнените закани на арабите си отиваха, а на тяхно място идваха млади евреи, на които им беше писнало от нападения и атентати, от кръвопролития и убийства. Толкова им беше писнало, че се бяха хванали като удавници за сламка в илюзията за някакъв мир. Мухтар не изпитваше и капка уважение към тях. Той може и да мразеше техните прадеди и бащи, но имаше респект към тях — към тези твърдоглави и упорити негодници. Младото зелено поколение — както в Тел Авив, така и в Бейрут — с техните айподи и мобилни телефони, постепенно губеха националната си идентичност.
Мухтар беше в надпревара с времето и технологията. Никой друг от присъстващите тук, в конферентната зала на Аматула, не разбираше какви промени стават по границите на страната им. Те до такава степен си бяха повярвали в Ислямската революция, че дори приемаха собствената си пропаганда за истина. И вярваха, че печелят войната на Изтока срещу Запада. Мухтар обаче беше реалист. Броят на загиналите американски войници в Ирак беше смешно малък в сравнение с предишните конфликти. Последния път, когато Иран воюва с Ирак, умряха един милион души. Така или иначе обаче, те трябваше да накарат американците да се изтеглят възможно най-скоро. Ефектът от окупацията им беше твърде сериозен, за да не му обръщат внимание.
Телевизията, радиото, интернет, мобилните телефони и зачестилите пътувания размиваха границите между раси и етническа принадлежност. С всеки следващ ден, в който американската военна машина оставаше в Близкия Изток, правоверните мюсюлмани губеха за каузата все повече младежи, които падаха жертва на изкушението от капитализма и комерсиализацията. Разширяваше се икономическият просперитет, както и влиянието на имигриралите през десетилетията араби от Ливан и Палестина в Европа, Америка и Канада. Този просперитет ги обезкървяваше, лишаваше ги от сърдитите млади мъже, нужни им, за да продължат борбата. Доволните от живота юноши не желаеха да постъпват в редиците на атентаторите-самоубийци. За щастие, саудитците и пакистанците продължаваха да доставят за Ирак достатъчно на брой млади мъже, чиито мозъци бяха промивани във финансирани със саудитски пари медресета. Атаките на атентаторите, колкото и незначителни в стратегически план да биха те, пречеха на американците да установят мир и стабилност. Трябваше да открият нов фронт, да ударят янките в носа и да ги принудят да се изтеглят. Ако не го стореха, рискуваха да допуснат заразата на икономическия просперитет да се разпространи още по-широко. А случеше ли се това, хората щяха да изгубят куража да се бият.