Дадрес се отвърна от Мухтар и се обърна към Аматула:
— Аз съм за решителни действия, но трябва да сме пълни глупаци, за да не се съобразим с мощта на американците при евентуален ответен удар.
На Мухтар не му беше присъщо да седи спокойно, докато някакъв си възпълен угоен и дърт генерал го нарича глупак.
— Знаеш ли колко от хората ми загинаха в боевете срещу Америка и Израел? — Той не даде възможност на генерала да отговори. — Хиляди. А колко от твоите подчинени са загинали, генерале?
Лицето на Дадрес се изчерви от яд. Той удари с юмрук по масата и излая:
— Няма да позволя да обиждаш войската!
— Много хубаво! — Мухтар се изправи. — Значи се уговаряме така: ти ще ги пратиш в битка, както аз пращах моите три десетилетия поред.
— Как смееш! — Генералът също стана от стола.
— През целия си живот само това правя, генерале — да смея и да съм дързък. Смея сам да влизам в сражения. Смея да заповядвам на хората си да се сражават. Смея да се опълчвам срещу израелците, които биха дали мило и драго за главата ми. Предизвиквам французите, американците. Списъкът е дълъг и обширен. Нека пуснат техните бомби. Нека потопят флота ни. Но те никога няма да нападнат и нахлуят в страната ни.
— Дори и ако потопим техен самолетоносач?
— Особено ако потопим самолетоносач. Обикновените американци са уморени от войната и вече започват да се уморяват всеки път да се застъпват за евреите-престъпници. Сега е времето да бъдем смели и дръзки. — Мухтар тръгна към вратата.
— Къде отиваш? — попита го Аматула.
— Връщам се в Ливан, а оттам в Америка, където възнамерявам да отмъстя за атаката срещу страната ви. — Мухтар рязко отвори вратата, излезе и я затръшна с всичка сила.
Ашани бавно обърна глава към присъстващите и погледна към всеки от тях един по един. Всички без изключение бяха навели очи от срам с изключение само на Аматула. Той се беше ухилил зловещо и гледаше отнесено някъде в пространството. Ашани го наблюдава внимателно в следващите няколко секунди. Ъгълчетата на устните на Аятолаха бавно се извиха нагоре и той доволно се усмихна. Ашани вече беше достатъчно разтревожен от чутото, но сега го обзе много лошо предчувствие и стомахът го сви. Нещо му подсказваше, че Аматула беше инструктирал Мухтар да провокира събралите се към дръзки, но неразумни и прибързани действия.
Министърът на разузнаването не се съмняваше как биха постъпили американците, ако някой от самолетоносачите им бъдеше поразен. Особено предвид обстоятелството, че те твърдяха, а по всяка вероятност бяха прави, че не са замесени в атаката над Исфахан. Ашани познаваше добре колегите си. Ако някой оспореше честта и достойнството им, те непременно щяха да реагират, за да го опровергаят. Особено ако този някой беше човек без знатен произход като Мухтар. Ашани на всяка цена трябваше да ги забави, да охлади страстите им.
Той се покашля високо и изрече:
— След няколко часа Салехи ще произнесе обръщение към Съвета за сигурност на ООН. Информираха ме, че Държавният секретар на САЩ е заминала за Ню Йорк и също иска да говори пред Съвета. Директорът на тяхното ЦРУ се свърза с мен и иска да обсъдим случилото се.
— Накъде клониш? — попита го Аматула.
— Преди да предприемем нещо, което ще изложи на риск правителството и народа, според мен е редно първо да говорим с американците и да видим какво ще предложат, за да се избегне конфликта.
Един по един съветниците закимаха утвърдително.
— Мога да изчакам ден, най-много два, преди да пристъпим към решителни действия — каза Аматула. — Но искам плановете да бъдат подготвени час по-скоро. Когато дам заповеди, искам да бъдат изпълнени незабавно. Достатъчно ясно ли се изразих?
Един по един насядалите около масата отвърнаха утвърдително. Дори Ашани. Въпреки здравословното му състояние на него му предстоеше утре сутринта да пътува до Мосул. Ако не проведеше разговора с Кенеди и то колкото се може по-скоро, ситуацията можеше да излезе извън контрол.
25.
Като шеф на резидентура в Мосул Стилуел можеше да се движи много по-свободно из града, отколкото колегите му в Басра и Багдад. Шефът на резидентурата в Басра живееше в базата на летището и беше подложен на постоянна опасност от отвличане или убийство. Шефът на резидентурата в Багдад рядко напускаше очертанията на американизираната „Зелена зона“, а когато го правеше, обикновено ползваше за целта хеликоптер.
Стилуел обичаше да държи по всяко време три тайни квартири. На всеки няколко месеца той взимаше под наем нова и закриваше една от предните две. Всичките квартири бяха в безлични, двуетажни тухлени или измазани къщи с високи стени и здрави порти. В тях Стилуел разместваше солидна охрана от наемници-специалисти по сигурността и никога не оставаше на едно място повече от две нощи поред. Той непрекъснато променяше графика си на движение и работа, за да обърка всеки, който би се опитал да го отвлече. Десетки наемници и редови граждани на Мосул биваха нападани и отвличани за откуп. Едва половината от тях оставаха живи. Труповете на другата половина биваха откривани най-често на повърхността на реките. От време на време Масуд организираше контраследене на Стилуел, за да види дали някой не върви по петите му. Преди няколко месеца хората на Масуд хванаха местен бандит, който се беше приближил твърде много до Стилуел и го пратиха в болница със счупена челюст и два счупени крака.