Колата спря на червения светофар на кръстовището. Бяха тръгнали на юг към летището, за да посрещнат Кенеди и съпровождащата я група. Градът постепенно се оживяваше. Неколцина улични търговци разпъваха сергиите си, а движението по улиците започваше да се усилва. Стилуел се огледа настрани. Тъкмо мислеше да потегли, но една жена, покрита от главата до глезените с черно фередже, тръгна да пресича, хванала от двете си страни за ръка по едно дете. Момченцето беше облечено в джинси и пуловер, а момичето носеше хиджаб — мюсюлмански шал. Майката погледна напред през тесния процеп за очите. Момчето, на около пет, и момичето, с няколко години по-голяма от него, погледнаха право към Рап и се усмихнаха. Рап им отвърна също с усмивка, помаха им с ръка и в същото време се помоли да преживеят деня, без да бъдат осакатени или убити. Ислямистите не уважаваха ни най-малко човешкия живот.
При един от последните сеанси психолог от Ленгли попита Рап дали убиването е лесно за него. Рап беше участвал в достатъчно подобни оценъчни процедури и знаеше, че при тях обвинението се отправяше под формата на въпрос. Щом го питаха такова нещо, значи някой го беше написал в досието му. По начало Мич страшно много се дразнеше от хората, които нямаха никакъв реален разузнавателен опит. Той беше нетърпим към всеки, които дръзнеше да прави оценки и критики на работата му от своя комфортен и спокоен, снабден с климатик кабинет. Лесно беше да се взимат решения на чаша кафе, ако животът ти не е застрашен буквално всяка минута.
Рап никога не би си признал пред психиатъра, че намираше за изключително удовлетворително да издебне човек, по чиито ръце имаше кръв на невинни хора, и да му свети маслото. Понякога се налагаше да е с изстрел в главата от половин километър. Друг път — осветяване на целта с лазерен лъч, за да може американският самолет да пусне двеста и петдесет килограмова бомба право върху главата на идиота. Но честно казано, той предпочиташе близката дистанция. Той искаше да погледне негодника право в очите, докато оня асимилираше факта, че жалкият му живот ще свърши болезнено и преждевременно. Жертвите на Мич бяха бандити и злодеи, които се смятаха за смели и храбри, защото натъпкваха кола с експлозиви и сетне примамваха някой заблуден тийнейджър с налудничави идеи да се качи зад волана и да се взриви заедно с колата в някоя сграда или оживен пазар. Какви цели преследваха тези хора? Що за морал трябваше да имаш, за да си мислиш, че подобни действия ще бъдат одобрени от някакъв бог?
Отговорът, противно на разпространеното мнение, беше много прост. Тези мъже бяха стопроцентови шовинисти и фанатици, посветени на някаква превратна и изкривена версия на Исляма. Мъже, които още на младини бяха вкусили от кръвта и отказваха да се променят. Мъже, които бяха отдали такава голяма част от живота си на омразата и обвиненията към други за своите беди, че се бояха да направят крачка назад и да се замислят сериозно какво вършат. Мъже, които се бояха да прочетат Корана докрай, защото знаеха, че ще се сблъскат с думите на Пророка, които проповядват точно обратното на това, което те вършеха.
Ето такива животни ловуваше Рап. Щом те не уважаваха човешкия живот, следователно не заслужаваха и да го имат. Малцина бяха тези, които изцяло разбираха практикуваната от Рап дейност. Удовлетворението от преследването им, което понякога отнемаше цели месеци. Предвкусването на момента на атаката. Изчакването на удобната възможност да се приближиш достатъчно и да забиеш нож в мозъчния им ствол, а после да гледаш как животът напуска тялото им. Знанието и увереността, че си допринесъл справедливостта да възтържествува и си отмъстил за всички онези, чийто невинен живот е бил прекъснат от фанатика и неговата организация. Знанието и успокоението, че звяр като него никога няма да може отново да причини смъртта на невинен човек.
През годините професията беше отвеждала Рап на някои доста неприятни и забравени от Бога места. Той беше нощувал във влажния климат и джунглите на Филипините и Югоизточна Азия, където комарите бяха големи колкото врабчета. Веднъж му се наложи да прекоси северния край на пустинята Сахара, за да избегне сблъсък с либийските сили за сигурност. Друг път едва не замръзна в Швейцарските Алпи. На косъм му се размина и в Афганистан, където от мъчителната дизентерия отслабна със седем килограма само за една седмица. Беше се свил на кълбо на пода на един мръсен и мрачен апартамент и се молеше за оцеляването си.