— А ако те решат да отвърнат на удара? — зададе следващия си въпрос Ашани.
Мухтар го погледна мрачно и поклати глава.
— Те не биха искали да се бият с нас. Повярвай ми.
Докато Ашани си припомняше съвещанието от миналата вечер, той не можеше да се отърве от неприятното усещане, че Америка ще окаже натиск. Никой от Върховния съвет нямаше представа колко несигурно беше положението. Ашани буквално усещаше заплахата във въздуха. Надигаше се гражданско неподчинение. Все повече и повече жени се гримираха и обличаха с модерни маркови дрехи, показващи повече от плътта им, отколкото моллите можеха да изтърпят. Назряваше голям сблъсък и този път Ашани подозираше, че народът ще се надигне много по-мощно срещу строгата и сурова политика на неговите управници. Аматула щеше да продължи да прави каквото смяташе, че е необходимо, за да продължат да действат порядките, установени от неговата прехвалена революция. Само това му оставаше и само това си знаеше. Беше вложил прекалено много усилия, за да се примири с провала й. Щеше да се опита да я спаси дори и да беше безнадеждно.
Заповедта Ашани да вземе със себе си Мухтар на толкова деликатна мисия беше доказателство, че Аматула беше изпаднал в крайно отчаяние. Двамата бяха намислили нещо и Ашани беше сигурен, че каквото и да беше то, само щеше да влоши още повече ситуацията. Ашани беше уведомен, че ще има придружител, едва сутринта. Той веднага се обади в Президентството, за да попита защо се налага подобна мярка. Когато най-накрая го свързаха с Аматула, той отговори, че Мухтар трябвало да разговаря с командира на „Хизбула“ в Мосул. Онзи разполагал с много важна информация, според която взривът в комплекса в Исфахан бил диверсия, дело на американците. Ашани се запита какво ли точно се беше случило, след като той си беше тръгнал от Президентството в дванайсет и половина през нощта. Цяла вечер Аматула повтаряше, че Америка е изфабрикувала доказателствата, представени пред ООН, което в собствените му разбирания доказваше, че те са унищожили комплекса с невидимите си бомбардировачи. Сега изведнъж той обръщаше курса на сто и осемдесет градуса като твърдеше, че ядреният завод е бил обект на диверсия. Нещо тук не се връзваше.
Хеликоптерът се приземи на полупразния автомобилен паркинг.
Мухтар протегна ръка към Ашани.
— Помни: Аллах помага на смелите — каза той. — Отредил ни е велика съдба. Затова оцеляхме в Исфахан.
— Аллах е велик.
Ашани слезе от хеликоптера и се приближи към шефа на сигурността, който беше пристигнал предната нощ, за да координира мерките за охрана с хората от Отдел 9000 — групата, която набираше, обучаваше и финансираше бунтовниците-шиити в Ирак. Членовете на местните шиитски милиции щяха да осигурят транспорта и охраната до мястото на срещата и обратно. Всички те носеха черни качулки на главите. Ашани поздрави шефа на охраната и се обърна към американеца, когото беше срещал два пъти преди.
Човекът от ЦРУ пристъпи напред и протегна ръка.
— Министър Ашани, благодаря ви, че се съгласихте да изминете толкова път за срещата.
— Господин Ридли, вие трябваше да пропътувате много повече километри от мен — отвърна на перфектен английски Азад и се здрависа.
— Вярно е, но въпреки това оценяваме жеста и усилията ви.
— Аз съм благодарен, че директор Кенеди се свърза с мен. Мълчанието води само до недоразумения.
Ашани забеляза, че погледът на Ридли беше насочен към някого зад него. Обърна се и видя Мухтар. Терористът носеше голям куфар и крачеше забързано към другия край на паркинга. Накрая се качи в синьо-бял джип, обграден от двете страни от полицейски пикапи с тежки картечници. Отзад в пикапите бяха насядали маскирани полицаи.
— Кой е този? — попита Ридли.
За миг Ашани се замисли какво ли би станало, ако разкрие на американския шпионин истината. Мухтар беше в списъка на ФБР с най-издирваните терористи. Човекът от ЦРУ със сигурност разполагаше с властта бързо да заповяда и организира въздушен удар. Животът на Азад щеше да е много по-лесен, ако Мухтар беше мъртъв, но той не можеше да се реши да го направи. Вместо това Ашани отвърна с въпроса на въпрос:
— Надявам се директор Кенеди ни чака?
Ридли не изпусна от очи непознатия, дори когато полицейските коли потеглиха. Надяваше се, че хората на Стилуел, които и да бяха те, фотографираха в момента този подозрителен екземпляр.
— Да — накрая отговори той. — Щом й съобщя, че сме ви посрещнали и се движим към мястото на срещата, тя също ще тръгне натам.