Когато Халбърг влезе в контролната зала, Стрилзък му разясни накратко обстановката.
— Преди около трийсет минути те се насочиха към международни води и включиха на максимална скорост ето тук, в шелфа. — Стрилзък посочи мястото на картата, на което дъното на Оманският залив рязко се вдигаше от хиляда на сто метра. Това място се намираше точно на входа на Ормузкия проток.
Халбърг отпи от кафето си.
— Не виждам логика.
— И аз. Защо ще си правят толкова труд да изчезнат и после ще излязат под носа ни?
— Освен ако нарочно искат да ги забележим — предположи Халбърг.
— И аз си мислех същото. — Стрилзък му подаде съобщението на КПС 54. — Това дойде преди около час.
Халбърг прочете набързо съобщението без очила. Най-голямото му дете учеше в колеж и той много се гордееше с факта, че все още не му трябваха очила за четене. От съобщението ставаше ясно, че в иранската военноморска база в Бандар Абас е настъпило силно оживление. Останалите две подводници клас „Кило“ — „Тарек“ и „Нур“, бяха напуснали на пожар базата, посред нощ, заедно с четири по-малки миниподводници.
Стрилзък посочи към най-близкия цветен монитор и добави:
— Тези спътникови фотографии са направени в 04.00 часа. Светещите точки са фрегатите. Май възнамеряват да изкарат целия си флот.
Халбърг погледна към щурманската маса. Старите хартиени карти бяха заместени от цветен компютърен екран, който изобразяваше тактическа информация в реално време. С помощта на сложната навигационна система дисплеят показваше точното местоположение на „Вирджиния“, на иранската подводница, която следяха и буквално на всеки друг морски съд в Оманския залив. Халбърг натисна един бутон и мащабът на дигиталната карта стана по-голям, за да се види тактическата обстановка в Персийския залив. Две от шестте ирански подводници бяха изчезнали. Останалите четири се бяха насочили на северозапад, към ударната група на „Айзенхауер“. Халбърг предположи, че липсващите подводници също са се насочили натам. Той патрулираше из тези води вече близо двайсет години, но досега иранците не се бяха държали толкова агресивно.
Халбърг върна картината отново на непосредствената зона на неговата отговорност и погледна към иранската „Кило“, която бяха идентифицирали като „Юсеф“, най-модерната от подводния им флот. Тя като че пазеше входа за Ормузкия проток.
— Защо не идеш да поспиш малко? — предложи Халбърг на Стрилзък. — Ще започна следващата смяна по-рано.
— Сигурен ли си?
— Напълно. — Халбърг се настани в креслото си в Центъра за командване и контрол и помоли да му донесат чаша кафе. Докато изучаваше разположението на силите в района с помощта на купищата екрани в ЦКК, той незнайно защо беше обзет от чувството, че днешният ден няма да е скучен и монотонен както обикновено.
34.
Рап беше облечен с широк черен панталон и пусната отгоре сива риза. Стоеше зад Стилуел и беше вперил поглед в един от плоскоекранните монитори. Екранът беше разделен на две части. Лявата част показваше Кенеди, дясната — Ашани. Разговорът им се предаваше по две тонколони с прилично качество на звука, включени към компютъра. Както Кенеди беше предсказала, диалогът преминаваше без конфликти. Това би трябвало да е достатъчно на Рап, за да се успокои, но не беше.
Нещо не изглеждаше както трябва. Той прокара длан по гъстата си черна коса и се почеса по брадата. Погледът му се премести върху втория монитор, показващ четири различни зрителни ъгъла на улицата. Полицаите при северната барикада се държаха изнервено и дори сприхаво. Решено беше да не им се съобщават подробности за срещата. Още повече, че единият от участниците в тази среща беше директорът на ЦРУ. Условието на иранците силите за охрана да не включват американски военни малко усложняваше нещата.
Местните полицаи бяха най-подходящия заместител за противодействие при евентуални безредици. Поне така мислеше Ридли. Рап обаче си имаше собствено мнение по въпроса. Полицията като че беше по-загрижена за онова, което ставаше вътре в охранявания периметър, отколкото да следи какво става извън него. Работата им беше да наблюдава пешеходците и да не позволява на коли да се приближават до пропускателния пункт.
За щастие в това време на деня нямаше много пешеходци. Местните гледаха да стоят настрана от полицейските постове поради простата причина, че тези пунктове бяха най-удобните мишени за атентаторите-самоубийци. Докато Рап се опитваше да обхване мислено ситуацията в нейната цялост, пристигнаха още две полицейски коли. Бяха пикапи, всеки от които оборудван с тежка петдесеткалиброва картечница на покрива на кабината. Двете петдесеткалиброви картечници притежаваха внушителна огнева мощ. Картечарите носеха бронирани жилетки и маски на главите. С изключение на тази защита те бяха напълно уязвими в откритите пикапи. Идеална длъжност за полицай-новобранец, който си въобразяваше, че е непобедим зад тежката картечница. В действителност обаче те представляваха много удобни цели. При евентуална престрелка нямаше да издържат дълго, стоящи на открито в тези пикапи. Всеки що-годе сносен стрелец щеше да ги свали с първите изстрели. Рап забеляза, че картечарите също се вълнуваха повече за ставащото в периметъра, отколкото извън него.