Мич погледна изображението на двамата мъже, които осигуряваха транспорта на министър Ашани. Те бяха паркирали от другата страна на улицата, срещу кафето и срещу колите на американските им колеги. Понеже бяха облечени в нормални цивилни дрехи и носеха маски на главите, Рап предположи, че са или от отряда „Кудс“, или от местната шиитска милиция. Всички бяха въоръжени с автомати АК-74. Разбираше защо членовете на милициите трябваше да крият лицата си, но щом и полицаите го правеха, това красноречиво говореше за царящото в града беззаконие.
Рап потупа Стилуел по рамото и му каза:
— Привижда ли ми се или полицаите и онези там с качулките едвам се сдържат да не открият огън едни по други.
— Не — отвърна Стилуел без да отлепя очи от екрана — не ти се привижда нищо. Стара история. Повечето от ченгетата са сунити, а онези с качулките — шиити. Те са като запалянковци на „Янките“ и на „Ред Сокс“. С тази разлика, че се мразят от много по-дълго време.
— „Янките“ и „Ред Сокс“ не се убиват едни други.
— Може би щяха… ако живееха в един град.
На Рап видяното определено не му се понрави. Последното, което сега им трябваше, беше Кенеди да попадне в престрелка между двата враждуващи лагера.
— Може ли да се има вяра на тези типове от милицията?
— Какво имаш предвид?
— Откъде да знаем дали няма да открият огън?
— Не можем да сме сигурни.
— Страхотно.
— Мич, единствените хора в града, на които имам доверие, са моите кюрди.
Рап погледна долу пред сградата, към полицаите.
— Дори и в полицията ли се съмняваш?
— Най-вече в тях.
— Не говориш сериозно.
— Напротив. Те са едни от най-корумпираните групи в проклетия град. Ако започне стрелба, вероятността да избягат е повече от петдесет процента.
— Тогава защо сме ги повикали?
— Защото нямаме много алтернативи.
— По дяволите.
— Мич, ситуацията не е толкова лоша, колкото ти изглежда. Тези долу нямат никаква представа кого охраняват. Известно им е само, че ще получат тлъсти парични премии от нас, ако всичко мине безпроблемно.
Рап погледна монитора с още по-голяма тревога.
— Виж ги тези двамата идиоти. Насочили са картечниците не накъдето трябва.
Стилуел поклати глава.
— Тук не съществува такова нещо като стрелкова дисциплина. Не минава и ден без да ми се наложи да кажа на някой идиот да свали надолу цевта на оръжието си. И пролетниците всички се разкарват нагоре-надолу със заредено оръжие, със свален предпазител и с пръст на спусъка. Случайните изстрели са толкова чести, колкото и автомобилните катастрофи…, а те не са добри шофьори.
Рап изруга наум. Случаен изстрел в ситуация като сегашната би довел до хиляди летящи във всички посоки куршуми. Той отиде до прозореца и погледна към улицата през тънкия процеп между пердетата. На колана си беше закачил радиостанция с шифровани канали, а в лявото си ухо беше напъхал миниатюрна слушалка. Натисна бутона за предаване и каза:
— Мак, как си? — В същото време погледна към шефа на охраната на Кенеди, застанал на входа на кафето.
— Направо страхотно — отвърна Макдоналд саркастично. — Заобиколен съм от мъже с маски, носещи по-големи оръжия от моето, които биха дали мило и драго да очистят шефката ни. Като изключим това, утрото е чудно. Слънчево, температурата е към двайсет градуса. Все едно съм на почивка.
— Знам. Те като че вървят вече към приключване. Айрини изложи всички основни предложения. Не би трябвало да се бавят още много. Веднъж свършат ли, ти и момчетата ти се изнасяте яко дим към летището.
— Вече броя секундите.
— Имай още малко търпение.
Рап прекъсна разговора и погледна към другия край на улицата. Неколцина от полицаите сега се разхождаха напряко, нарамили руски гранатомет.