— Том, в момента отивам на среща с президента. Можеш ли да ми изложиш накратко случилото се?
Гифърд представи сбита версия на вече сбитата информация, която му беше дадена на самия него от командващия офицер на групата за бързо реагиране. Когато свърши, Инглънд му благодари и го помоли да бъде на разположение до телефона. Много вероятно беше, че президентът също щеше да поиска да разговаря с него. Министърът на отбраната влезе в Западното крило и се запъти право към Ситуационната зала. Там завари президента Аликзандър, съветникът по националната сигурност Франк Озарк и главния прокурор Пийт Уебър. Тримата бяха седнали в единия край на масивната конферентна маса от лакирано дърво. Бяха подпрели лакти на плота, вторачени в сивия спийкърфон с формата на звезда.
— Господин президент, боя се, че е извън контрол.
Инглънд разкопча сакото и седна на стола до Озарк. Разпозна говорещия по спийкърфона като заместник-директора на ЦРУ Чък О’Брайън. Президентът въздъхна и се облегна назад.
— Чък, като се има предвид ситуацията, мисля, че гневът и яростта му са напълно разбираеми.
— Сър, аз не по-малко вярвам в способностите на Рап. Но мисля, че в момента е заслепен от емоцията и не може да прецени трезво. Твърде пристрастен е към случилото се.
Инглънд се покашля и се намеси в разговора:
— Чък, здравей, Брад Инглънд е. Какво е направил, та толкова те е притеснил?
— Изглежда неколцина от нападателите са били пленени. Един от тях, който според нашата информация вероятно е бил полицай, е бил ранен. След края на нападението Рап го е прострелял в задника, докато онзи лежал на земята.
— Полицай ли? — изненадано повтори главният прокурор.
— Да. Подозираме, че местните сили на реда са подпомогнали терористите. Рап е решил да разпита във военнополеви условия единия от пленените. Според предварителните доклади той извадил нож и го забил в рамото на пленника, който в това време е бил обезвреден и не е можел да се съпротивлява.
Главният прокурор погледна неловко присъстващите.
— Имало ли е свидетели?
— Инцидентът е станал в жилищен квартал — отвърна О’Брайън. — Предполагам, че са го видели предостатъчно хора.
— Боже мой! — възкликна главният прокурор. — Имаше ли журналисти там?
— Нямам такава информация.
— И въпреки всичко — каза Инглънд. — Извинявам се, ако съм пропуснал нещо, но какво толкова стряскащо има в поведението на Рап спрямо пленниците? Преди малко разговарях по телефона с командира на базата в Мосул. Той ми каза, че местната полиция не просто си е затворила очите пред атаката, а дори е взела участие в нея.
— Вярно е — отвърна О’Брайън.
— Тогава нека да назовем нещата с истинските им имена. Директорът на ЦРУ е отвлечен, хората от охраната й са екзекутирани с изстрел в тила, а ние се тревожим, че Мич Рап е груб с пленниците.
— Лично аз не давам и пет пари за тези негодници, Брад, но помни думите ми, когато прахът се разсее и шумотевицата поутихне, от Капитолия ще имат доста въпроси към нас. Ще насрочат слушания в Конгреса, за да разберат как се е случило това и как е реагирал всеки един от нас. А в момента Рап е неконтролируем.
— Поправи ме, ако греша, но той кога е бил контролируем? Не е ли това причината Мич винаги да върши черната работа, докато всички останали само седят със скръстени ръце и се занимават с празни приказки?
— Мич Рап е много добър. Но не са малко случаите, когато е прекрачвал всякакви граници.
Инглънд погледна към президента и продължи:
— Чък, ще гледам да бъда максимално коректен и любезен с теб. Ти самият в момента си под огромно напрежение. Едно от най-силните предимства на Кенеди беше, че тя постигаше резултати. А също така знаеше как да предпазва президента от тъмните дела, характерни за света на плаща и кинжала. Следиш ли мисълта ми?
О’Брайън отговори след известно мълчание:
— Да, но продължавам да настоявам на мнението си, че ще е добре президентът да разговаря с него. Само един кратък разговор. Мисля, че можем да накараме пленниците да говорят и без да им режем разни атрибути.
— Съгласен съм — решително добави прокурорът.
Президентът Аликзандър погледна към Инглънд, който само сви рамене, с което искаше да каже: „Какво пък, няма да навреди“.
— Добре — отвърна президентът. — Нека твоите хора ме свържат с него.
— Тъй вярно, сър — бяха последните думи на О’Брайън и той затвори.
Президентът се наведе напред и натисна бутона на спийкърфона. После отново вдигна очи към стария си приятел Инглънд и го попита: