— Мич — обади се отново Инглънд — имаш двайсет и четири часа… нито дума повече. Само гледай да не оставяш следи.
— Непременно.
— И, Мич — намеси се президентът — върни я на всяка цена.
— Ще я върна, господин президент.
— Жива или мъртва, искам да я върнеш.
— Слушам, сър — отвърна Рап и затвори.
Президентът понечи да каже нещо, но в този момент с тревога на лицето влезе държавният секретар Уика.
— Извинете, че не можах да дойда по-рано, сър. — Уика свали кожената си чанта на стола до Инглънд и взе един от пултовете за дистанционно управление от масата. — Боя се, че ситуацията се усложни още повече. — Уика насочи дистанционното към големия плазмен телевизор на стената срещу нея. — Сър, „Ал Джазира“ предаде, че една от нашите подводници е потопила ирански боен кораб в Ормузкия проток.
— Какво? — попита шокираният Аликзандър, докато на екрана се показаха кадри на повредената сива фрегата. Президентът въпросително погледна Инглънд.
Министърът на отбраната вече посягаше към телефонната слушалка.
— Ще се заема с това, сър.
46.
Айрини Кенеди лежеше на покрития с пръст под и гледаше да не се движи много. Единствените дрехи по нея бяха сутиенът и гащите й. Покрита беше с грубо вълнено одеяло. На главата й беше нахлузена и завързана брезентова торба. Въпреки че отчаяно много й се ходеше по нужда, тя за нищо на света не би помолила похитителите. Те вече веднъж я бяха изритали жестоко, когато тя се опита да седне. Мъжът, който я пазеше, не си направи труда да каже и дума. Само хладнокръвно я изрита в ребрата. Думите не бяха необходими. Посланието беше ясно. Лежи и мирувай. Ние ще ти кажем кога да станеш. Интериорът около Кенеди беше мрачен. Под нея нямаше под, само гола пръст, а дори и през мазната брезентова торба на главата си тя усещаше миризмата на мухъл.
Нападението беше ужасяващо. Кенеди видя как колите пред нея станаха на парчета, а после и нейният Събърбан беше ударен. Не беше много сигурна, но като че ли беше изгубила съзнание от експлозията. Когато след поредица от взривове се свести, салонът на колата беше пълен с гъст дим. Бодигардовете и от двете й страни веднага закрещяха по радиостанциите за помощ, но такава не дойде. Не разбра дали са отворили вратите отвън или задушаващите се бодигардове са решили, че нямат друг избор освен да напуснат бронирания джип. Нападателите я сграбчиха грубо, издърпаха я навън и я зашлевиха. Спомняше си, че поне външно успя да запази самообладание. И тогава мъжът, който я беше ударил, я накара да гледа как застрелва в главата трима от бодигардовете й.
Бяха изминали не повече от една пресечка, когато я избутаха на пода. Сложиха на главата й качулка, разрязаха с ножовете дрехите й и я разсъблякоха. После й завързаха китките, колената и глезените. Няколко минути по-късно, според представата й, влязоха в някакъв гараж. Там я прехвърлиха в багажника на друга кола, макар и да беше много вероятно, че просто са я преместили в багажника на същата кола. Приблизително половин час колата се движи из улиците на града. По шума тя предположи, че движението е натоварено. По едно време чу единия от мъжете отпред нещо да се кара. Говореха на фарси. Казаха нещо за пропускателни пунктове и че трябвало да се откажат от първоначалния си план. Малко след това изоставиха колата. Увиха я в одеяло и я преместиха от багажника на сегашното място.
Единият от похитителите я метна на рамо и пренесе. Тя имаше чувството, че слязоха по стълби поне няколко етажа надолу. Всеки път, когато мъжът стигаше до стълбищна площадка, той се обръщаше и качулката на главата й се докосваше до стена. Чу как стара врата се отвори със скърцане, след което я захвърлиха на пода като чувал с картофи. Тя се обърна настрани и направи опит да седне. Точно тогава единият от похитителите я изрита в ребрата и я обърна по гръб.
Болката от може би счупеното ребро й даде възможност да мисли за нещо друго, а не за отвличането й. Бяха минали почти двайсет и пет години, откакто тя беше преминала обучение във „Фермата“, близо до Уилямсбърг, Вирджиния, но още си спомняше добре наученото. Дори една от лекциите изплува много ясно в съзнанието й. Разказваха им за отвлечения през март 1984 г. шеф на централата в Бейрут Бил Бъкли. Преди да започне работа в ЦРУ, Бъкли беше служил в специалните части и съвсем не беше някой разнежен чиновник. Една седмица след отвличането му един по един изчезнаха около дузина агенти на ЦРУ в Близкия Изток. Мъчителите от „Хизбула“ го бяха пречупили и продали част от изтръгнатата информация на Сирия, Йордания, Египет и други страни от района. Изтезаваха го брутално повече от година и накрая го обесиха. ЦРУ успя после да се сдобие с част от записите, направени от „Хизбула“ по време на мъченията. Инструкторите във „Фермата“ накараха Кенеди и останалите курсисти да изгледат записите два пъти — веднъж преди да започнат лекциите по методи на разпитване и още веднъж на края на двуседмичния курс. С показването на ужасните изпитания и страдания, на които беше подложен Бъкли, инструкторите целяха две основни неща. Първото беше, че всеки може да бъде пречупен. Дори и най-издръжливия и коравия. Единственото, което в такъв случай можеш да сториш, е да се опиташ да издържиш достатъчно дълго, за да дадеш време на колегите си да евакуират агентите и оперативните офицери в безопасност. Вторият урок, който трябваше да усвоят, беше много прост: никога не се оставяй да те заловят.